Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
Следващите две седмици той прекара в безсъние. Питаше се отчаян къде ли е сега Фермина Даса без него, за какво ли мисли, какво щеше да прави през годините, които й оставаха да живее, с това бреме от страх, което бе стоварил в ръцете й. Прекара тежка криза от запек, та чак коремът му се опъна като барабан и трябваше да прибегне към по-сложни мерки от обикновените клизми. Старческите му страдания, които той понасяше по-лесно от връстниците си, защото ги знаеше от млад, сега го нападнаха всички едновременно. В сряда се появи в службата си след едноседмично отсъствие и Леона Касиани се уплаши, като го видя тъй блед и запуснат. Но той я успокои: безсънието както винаги, и отново прехапа език, за да не бликне истината през всичките пробойни, отворили се в сърцето му. Дъждът не му остави нито една слънчева пролука, за да може да мисли. Измина още една нереална седмица, през която не можеше да се съсредоточи над нищо, ядеше зле, спеше още по-зле, търсеше да долови някакви тайни знаци по посока към спасителния път. Но от петък го изпълни някакъв безпричинен покой и той го възприе като предвещание, че нищо ново няма да се случи, че всичко, което бе сторил в живота си, е било напразно и няма как да продължи: това беше краят. В понеделник обаче, като си влезе вкъщи на улица Вентанас, той за малко не настъпи едно писмо, плуващо в нахлулата в коридора дъждовна вода, и веднага позна на мокрия плик властния почерк, който многобройните превратности в живота не бяха успели да променят, и дори му се стори, че долавя нощното ухание на повехнали гардении, защото още след първия стрес сърцето вече му бе казало всичко: ето писмото, очаквано без минута покой от половин век насам.
Фермина Даса не си и представяше, че онова нейно писмо, предизвикано от сляп гняв, може да бъде изтълкувано от Флорентино Ариса като любовно. Бе вложила в него целия гняв, на който бе способна, най-жестоките думи, най-нараняващите, и то несправедливи оскърбления, но въпреки това й се струваха несравними с дълбоката обида. С писмото — завършек на две седмици горчиви проклятия — се мъчеше да свикне с новото си положение. Искаше отново да бъде тя самата, да си възстанови всичко, от което се бе отказвала в течение на половинвековното си робство — вярно, то я бе направило щастлива несъмнено, но не бе оставило и следа от собствената й личност след смъртта на съпруга. Сега тя беше призрак в една чужда къща, която само в един ден бе станала огромна и пуста, а тя се луташе безцелно из стаите и се питаше изтерзано кой всъщност бе умрял: покойният или този, който бе останал.
Не можеше да преодолее скритото си чувство на гняв срещу съпруга си, задето я бе оставил сама насред океана. Всяка негова вещ предизвикваше плача й: пижамата под възглавницата, пантофите, които винаги й бяха изглеждали като на болник, споменът за отражението му в дъното на огледалото, като се събличаше, докато тя разресваше косата си преди лягане, мирисът на кожата му, който щеше да се запази по нейната кожа още дълго след смъртта му. Захвърляше на средата каквото вършеше и се плясваше по челото, защото внезапно си спомняше нещо, което бе забравила да му каже. Непрекъснато в главата й изникваха някои от множеството ежедневни въпроси, на които само той можеше да отговори. Веднъж й бе казал нещо, което тя не можа да проумее: ампутираните усещали болки, спазми, гъдел в отрязания крак. Така се чувствуваше и тя без него, чувствуваше го да присъствува, където вече го нямаше.
Като се събуди в първата си сутрин на вдовица, тя се обърна в кревата още без да отваря очи, за да се намести по-удобно и да продължи да спи, и точно в този момент той умря за нея. Защото едва тогава осъзна, че той за първи път бе прекарал нощта извън къщи. Второто подобно чувство изпита на масата не защото се почувствува сама, както всъщност беше, а от особеното впечатление, че се храни с някого, който вече не съществува. Изчака да пристигне от Ню Орлиънс дъщеря й Офелия заедно със съпруга и трите си дъщери, за да почне отново да се храни на маса, но не в трапезарията, а на друга, импровизирана и по-малка, която тя разпореди да сложат в един от салоните. Дотогава не се беше хранила редовно. Отбиваше се в кухнята по различно време, като огладнееше, гребваше с лъжица от някоя тенджера на печката и хапваше от всичко по малко на крак, докато говореше с прислужничките — единствените, с които се чувствуваше добре и се разбираше. Но колкото и да се мъчеше, не успяваше да избегне присъствието на покойния съпруг: където и да отидеше, откъдето и да минеше, с каквото и да се заемеше, тя се натъкваше на нещо негово, което й го припомняше. Колкото и да беше достойно и справедливо да страда, тя все пак правеше всичко възможно да не се наслаждава на мъката. Така че взе крайното решение да изхвърли от къщата всичко, което й напомняше за покойния съпруг — единственото, което й хрумна, за да е в състояние да живее без него.