Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
Беше същинска церемония на унищожението. Синът се съгласи да вземе библиотеката, за да разположи тя на мястото й шивалнята, която не бе имала като омъжена. От своя страна дъщерята щеше да отнесе някои мебели и множество предмети, които и се струваха много подходящи за търговете на антикварите в Ню Орлиънс. Всичко това донесе облекчение на Фермина Даса, въпреки че съвсем не и беше приятно да разбере, че вещите, които сама бе купувала на сватбеното си пътешествие, вече са антикварна рядкост. Пред безмълвното изумление на прислужнички, съседи, най-близки приятелки, които идваха да и правят компания през онези дни, тя вдигна клада на едно празно място в задния двор и изгори всичко, което я припомняше за съпруга: най-скъпите и елегантни дрехи, виждани в града от миналия век насам, най-доброкачествените обувки, шапките, които приличаха на него повече от портретите му, люлеещия се стол за следобедния сън, от който бе станал последния път, за да умре, безброй други предмети, тъй свързани с живота му, че представляваха част от личността му. Извърши всичко това без сянка от колебание, е пълната увереност, че съпругът й би го одобрил, и то не само заради хигиената. Защото той много пъти бе споделял с нея желанието си да бъде кремиран, а не затворен в тъмницата на кедров сандък. Религията му обаче не позволяваше това — бе се осмелил да подпита архиепископа за всеки случай, но той категорично му бе отказал. Беше само негова илюзия, защото църквата не допускаше съществуването на крематориум в нашите гробища дори за некатолическите религии, а ето че не на друг, ами на самия доктор Хувенал Урбино бе хрумнало, че е съобразно да се построи такава пещ. Фермина Даса не беше забравила този страх на мъжа си и въпреки суматохата се сети още в първите часове да нареди на дърводелеца да остави утехата на един процеп светлина в ковчега.
Жертвоприношението се оказа безполезно. Много скоро Фермина Даса установи, че споменът за съпруга беше еднакво недосегаем за огъня, както и за времето. Нещо по-лошо: след изгарянето на дрехите тя продължи да тъгува не само по всичко, което бе обичала в него, но и по това, което най-много я бе дразнило — шумоленето му рано сутрин, когато ставаше. Тези спомени й помогнаха да излезе от непроходимия лес на скръбта. Като връх на всичко тя твърдо реши да продължи живота, спомняйки си съпруга, сякаш не е умрял. Знаеше, че събуждането всяка сутрин ще продължава да бъде тежко, по с времето все по-малко.
И наистина, в края на третата седмица започна да различава първите светлинки. Но колкото по-силни ставаха те, толкова по-ясно съзнаваше, че в живота й се е препречил един призрак, който не й оставяше и миг покой. Не беше призракът на съжалението, който я дебнеше от Евангелската градина и който тя, откакто остаря, извикваше с нежност в спомените си, а противният призрак в сюртук на палач, опрял шапка до гърдите си, чиято глупава безочливост толкова я бе притеснила, че вече не можеше да не мисли за него. Откакто на осемнадесет години то отхвърли, тя винаги вярваше, че е оставила в сърцето му семенце омраза, което с времето е пораснало. Винаги се бе съобразявала с тази омраза, долавяше я във въздуха, когато призракът беше наблизо, самият му вид я смущаваше, плашеше я дотолкова, че никога не можа да открие начин да се държи естествено с него. Вечерта, когато той отново я увери в любовта си, насред къщата, още изпълнена с уханието от цветята за покойния й съпруг, тя така и не разбра, че тази наглост изобщо не беше първата стъпка на зловещо отмъщение.
Упоритостта на спомена за него засилваше яда й. Когато първата сутрин след погребението се събуди с мисълта за него, успя да го изхвърли от паметта си с усилие на волята. Обаче ядът се връщаше отново и съвсем скоро тя разбра, че усилието да го забрави всъщност я караше да си го спомня. Тогава, победена от носталгията, за пръв път дръзна да се остави на спомена за илюзорното време на онази нереална любов. Опитваше се да си представи съвсем точно как изглеждаше тогава градината, изпочупените клони на бадемовите дървета, пейката, на която той я обичаше, защото те отдавна вече не бяха същите. Всичко се бе променило, нямаше ги дърветата с килима им от пожълтели листа, а на мястото на статуята на обезглавения герой бяха сложили друга — в парадна униформа, но без име и дати, без обяснение за какво е поставена на тоя пиедестал, в който беше инсталиран контролният пост на кварталното електрозахранване. Бащината й къща, която все пак се реши да продаде преди години, рухваше, занемарена от градските власти.