Любов по време на холера

С усилие си припомни какъв беше тогава Флорентино Ариса, а още по-трудно можеше да си представи, че онова меланхолично момче, тъй безпомощно под дъжда, е същият немощен, нафталинен старец, изправил се пред нея, без изобщо да се съобрази със състоянието й и без да зачита скръбта й, за да изпепели душата й с такова оскърбление, от което още не можеше да си поеме дъх.

Братовчедката Илдебранда Санчес бе идвала у тях скоро след нейното гостуване в чифлика Флорес де Мария, където бе отишла, за да се съвземе от неприятностите, създадени от госпожица Линч. Илдебранда пристигна остаряла, дебела и щастлива заедно с най-големия си син, доскорошен майор в армията като баща си, но той самият го бе изгонил от къщи заради позорното му поведение при избиването на работниците от банановите плантации в Сан Хуан де ла Сиенага. Двете братовчедки се виждаха често и винаги прекарваха времето си в спомени за младите години. Сега Илдебранда бе обзета от носталгия повече от всякога и доста засегната от бремето на старостта. И за още по-голяма радост на носталгията тя бе донесла фотографията им на старинни дами, направена от белгийския фотограф в оня следобед, когато младият Хувенал Урбино нанесе съкрушителен удар в сърцето на опърничавата Фермина Даса. Фермина Даса бе загубила своята, а снимката на Илдебранда бе почти изличена от времето, но и двете се познаха през мъглите на разочарованието: млади и красиви, каквито никога повече нямаше да бъдат.

Илдебранда не можеше да не говори за Флорентино Ариса, защото винаги отъждествяваше неговата съдба със своята. Помнеше го от деня, когато предаде първата й телеграма, и оттогава се бе запечатил в сърцето й като тъжно врабче, обречено на забрава. От своя страна Фермина Даса го бе виждала често, без да говори с него, естествено, но не можеше да го възприеме като първата си любов. Винаги бе научавала по нещо за него, както рано или късно узнаваше всичко, което имаше някакво значение в града. Говореше се, че не се е оженил, защото имал по-особени наклонности, но тя и на това не обърна внимание, било защото никога не вярваше на слухове, било защото подобни слухове се носеха често за мнозина неподлежащи на съмнение мъже. Струваше й се странно обаче, че Флорентино Ариса все така упорито носи мистичното си облекло, употребява особени лосиони и продължава да е все така потаен дори след като си бе пробил път в живота по такъв явен и при това почтен начин. Не можеше да повярва, че е същият човек, и винаги се учудваше, когато Илдебранда въздишаше: „Горкичкият, колко ли трябва да е страдал!“ Защото Фермина Даса вече много отдавна го виждаше без болка — беше една бледа сянка.