Любов по време на холера

Флорентино Ариса изобщо не споменаваше ужасното писмо, което тя му бе изпратила, ами още от началото въведе един различен метод на прелъстяване, без да се позовава на любовта от миналото, нито въобще на самото минало: сякаш всичко бе забравено. Писмата му представляваха по-скоро задълбочен размисъл върху живота, основан на идеите и опита му в отношенията между мъжа и жената, който бе възнамерявал да напише като допълнение към „Секретар на влюбените“. Само дето сега го бе обвил в патриархален стил, като мемоари на старец, за да не се забелязва прекалено много, че всъщност бе свидетелство за любов. Отначало бе написал множество чернови в предишния стил, които, щом прочетеше на свежа глава, веднага запращаше в огъня. Знаеше, че и най-дребното невнимание, най-малкият полъх на носталгия можаха да раздвижат в сърцето й раздразнението от миналото, и макар да бе предвидил, че тя ще му върне сто писма, преди да отвори първото, предпочиташе да не рискува. Така че изпипа плана си до последната подробност като за решаваща война: всичко трябваше да бъде различно, за да предизвика ново любопитство, нов интерес, нови надежди в една жена, която досега бе живяла пълноценен живот. Трябваше да бъде една безразсъдна илюзия, способна да й даде нужния кураж да захвърли на бунището предразсъдъците на една класа, която не беше нейна по произход, но накрая бе станала повече от нейна. Трябваше да я научи да възприема любовта като състояние на щастие, а не като средство към някаква цел, с начало и край у самата нея.

Флорентино Ариса има благоразумието да не очаква незабавен отговор, достатъчно бе, че тя не върна писмото. Не му го върна, както не върна ни едно от следващите, и колкото повече дни минаваха, толкова повече се засилваше копнежът му, защото всеки ден без върнато писмо увеличаваше надеждата му за отговор. Честотата на писмата му се определяше от напредъка в машинописа: първо по едно на седмица, после по две и накрая всекидневно. Радваше се на развитието на пощенските услуги от времето с вдигането на знамената насам, защото не би рискувал да го виждат всеки ден в пощенската станция как изпраща писма до едно и също лице, нито пък да ги праща по някого, който би могъл да си развърже езика. Много по-лесно бе да изпрати някой служител да купи марки за цял месец и после да пуска писмото в една от трите пощенски кутии в стария град. Скоро този ритуал стана неизменна част от всекидневието му: използуваше безсънието си, за да пише, а на другия ден караше шофьора да спре за минутка пред пощенската кутия на ъгъла и слизаше да пусне лично писмото. Никога не разреши на шофьора да го прави, както му бе предложил той една дъждовна сутрин, а понякога дори взимаше предпазната мярка да пуска по няколко писма наведнъж, за да изглежда по-естествено. Шофьорът, разбира се, не знаеше, че останалите писма бяха празни листове, които Флорентино Ариса адресираше до самия себе си, тъй като никога не бе поддържал частна кореспонденция с никого освен отчета си на настойник, който изпращаше в края на всеки месец до родителите на Америка Викуня, излагайки личните си впечатления от поведението, душевното състояние и здравето на момичето, както и от успехите й в училище.