Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
Но и за Флорентино Ариса тези три седмици бяха дни на агония. Когато увери в любовта си Фермина Даса, той цяла нощ скита без посока по улиците, разрушени от следобедния порой, питайки се ужасен какво щеше да прави с кожата на тигъра, който току-що бе убил, след като половин век бе издържал на засадата му. Градът се намираше в бедствено положение след пороя. В някои къщи полуголи мъже и жени се мъчеха да спасят от наводнението каквото могат и на Флорентино Ариса му се стори, че всеобщото бедствие имаше нещо общо с неговото. Но въздухът беше тих и карибските звезди си стояха спокойно на мястото. Внезапно сред мълчанието на останалите гласове Флорентино Ариса позна гласа на един мъж, който преди години бяха чували с Леона Касиани да пее в същия час и на същия ъгъл: „От моста се върнах окъпан в сълзи“. Една песен, която тогава по някакъв начин и само за него имаше нещо общо със смъртта.
Никога досега не му беше липсвала толкова Трансито Ариса, мъдрите й слова, главата й, украсена с венец от книжни цветя, като се правеше на царица. Беше неизбежно: винаги когато се озовеше на ръба на пропастта, той изпитваше нужда от помощта на жена. Затова мина покрай интерната на педагогическото училище и видя светлинна в дългата редица прозорци на спалното помещение на Америка Викуня. С огромно усилие на волята сдържа безразсъдното желание да използува правата си на дядо и да я отведе в два часа през нощта, топла от съня в пелените й, още с мирис на люлка.
На другия край на града беше Леона Касиани, сама и свободна, готова винаги да му даде съчувствието, от което той имаше нужда — и в три часа през нощта, по всяко време и при всякакви обстоятелства. Не за първи път той щеше да почука на вратата й в пустинята на безсънието си, но съзнаваше, че тя е твърде умна и твърде много се обичаха, за да отиде да плаче в скута й, без да разкрие причината. След дълги размишления и призрачно бродене из пустия град му хрумна, че най-добре би се чувствувал с Пруденсия Питре — Вдовицата на двамина. Беше десет години по-млада от него. Познаваха се от миналия век и престанаха да се виждат, защото тя за нищо на света не искаше да се показва в настоящия си вид: полусляпа и наистина едва кретаща от старост. Щом се сети за нея, Флорентино Ариса се върна на улица Вентанас; напъха в една торба две бутилки опорто и буркан туршия и тръгна към нея, без изобщо да знае дали е още в същата къща, дали е сама и дали е жива.
Пруденсия Питре не беше забравила паролата от драскане по вратата, с която той известяваше за себе си, когато все още се смятаха за млади, макар да не бяха, и му отвори, без да пита кой е. Улицата беше тъмна и той едва се различаваше в тъмния си сукнен костюм, е твърда шапка и чадър като прилеп, увиснал, от ръката му. Пък и тя нямаше очи да го види освен на дневна светлина, но го позна по отблясъка от уличния фенер по рамката на очилата му. Приличаше на убиец, още неизмил кръвта от ръцете си.
— Подслон за едно бедно сираче — продума той.
Бе единственото, което успя да измисли, колкото да каже нещо. Изуми се колко е остаряла, откакто я видя последния път, и осъзна, че тя го вижда по същия начин. Но се утеши при мисълта, че след малко, като се съвземат от първия удар, ще забелязват все по-малко един другиму слиновете от ярема на живота и отново ще се виждат тъй млади, каквито бяха един за друг, когато се запознаха — преди четиридесет години.
— Като за погребение си — каза му тя.
Така беше. И тя, както почти целият град, бе стояла на прозореца от единадесет часа сутринта, за да гледа минаването на най-многолюдната и пищна погребална процесия, която се е виждала от смъртта на архиепископ Де Луна насам. От дрямката я бяха събудили артилерийските залпове, разтърсващи земята, разногласието на военните оркестри, нестройността на траурните химни, надделяващи погребалния звън на камбаните от всички църкви, които биеха безспир от предишния ден. Беше видяла от балкона конната гвардия в парадни униформи, религиозните общности, училищата, дългите черни лимузини на невидимата власт, каляската с коне в шлемове от пера и златни покривала, жълтия ковчег върху лафета на едно историческо оръдие, покрит с националното знаме, и най-накрая върволица стари открити каляски, които се поддържаха, за да карат погребалните венци. Едва бяха отминали балкона на Пруденсия Питре, малко след пладне, когато внезапно се изля порой и процесията се разпръсна в луд бяг.
— Каква нелепа смърт — каза тя.
— Смъртта няма усет за смешното — каза той и добави натъжен, — особено на нашата възраст.