Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
— Айилците, за които сте чули, са мои врагове! — Този път паяжините на Огън се подмениха от плътните ивици на гнева, стегнали здраво купола на Празнотата. Гласът на Ранд обаче остана леден; изрева като плющене на зимна фъртуна. Бурята идела? Светлина, бурята беше самият той! — Моите айилци ги гонят. Моите айилци преследват Шайдо. Те, заедно с Даврам Башийр и повечето Етаири гонят разбойниците, както и да се наричат самите те! Аз съм кралят на Иллиаи и няма да позволя на никого да разруши мира в Иллиан!
— Дори това, дето го казваш, да е вярно… — почна тесноликият.
— Вярно е! — сряза го Ранд, — Имате време да решите до пладне. — Мъжът се намръщи объркан; освен ако кълбестите облаци не решаха да се разчистят, щеше да му е доста трудно да разбере кога е дошло пладне. Ранд не го успокои. — И гледайте да решите мъдро! — добави той, после обърна Тай’дайшар и го пришпори в галоп назад към рида, без да чака останалите.
Освободи Силата с неохота, насили се да не увисне на нея като човек, впил се с върховете на пръстите си в спасението, докато животът и покварата се изцеждаха от него. За миг светът наоколо му се привидя двоен, завихри се. Този проблем се беше появил отскоро и Ранд се боеше, че може да е признак на болестта, убиваща мъжете, които преливат, но шеметът никога не траеше повече от няколко мига. Това, за което съжаляваше, беше останалото, от което трябваше да се откаже. Светът изведнъж му се стори вял. Не му се стори, наистина стана вял и някак по-малък. Цветовете се размиха и зацапаха, небето стана по-малко в сравнение с допреди миг. Отчаяно му се прииска да сграбчи Извора отново и да изтръгне от него Единствената сила. Винаги ставаше така, когато Силата го напуснеше.
Веднага обаче щом сайдин си отиде, на негово място отново кипна гневът, нажежен до бяло и изгарящ, почти толкова жежък, колкото беше Силата. Не му стигаше Сеанчан, а и разбойници, криещи се зад неговото име? Гибелно опасни отвличания, които не можеше да си позволи. Дали Самаил не се протягаше от гроба си? Той ли бе посял Шайдо да никнат като тръни навсякъде, където Ранд сложеше ръка? Защо? Не беше възможно да е допускал, че ще загине. А ако половината от слуховете, които Ранд бе чул, се окажеха верни, други от тях вилнееха в Муранди, в Алтара и Светлината само знаеше още къде! Мнозина от пленените Шайдо споменаваха за някаква Айез Седай. Възможно ли бе и Бялата кула да е намесена някак? Щеше ли някога Бялата кула да го остави на мира? Никога.
Борейки се с гнева си, не забеляза кога Грегорин и останалите го застигнаха. Когато се изкачиха на рида при чакащите ги благородници, той дръпна рязко юздите и Тай’дайшар се изправи на задните си крака, биейки във въздуха и мятайки пръски кал от копитата си. Благородниците дръпнаха конете си назад — назад от коня и от самия него.
— Дадох им време до пладне — обяви той. — Следете ги. Не искам тази пасмина да се пръсне на по-малки банди и да се изплъзне. Ще бъда в шатрата си. — Ако се оставеха настрана плющящите от вятъра наметала, те сякаш се вкамениха по местата си, като че ли се бе разпоредил да ги следят лично. В този миг му беше все едно дали ще останат така, докато не замръзнат или пороят не ги разтопи.
Без повече приказки, Ранд подкара надолу по черния склон на рида, следван от двамата черни Аша’ман и иллианските си знаменосци. Огън и лед, а смъртта идеше. Но той беше стомана. Беше стомана.
Глава 14
Послание от М’хаил
На миля западно от рида се проточваха становете. Мъже, коне и лагерни огньове, плющящи на вятъра знамена и палатки, скупчени по държави и по Дворове, всеки бивак — езеро омешана кал, отделено от другите с обрасли с треволяк и шубраци парчета голо поле. Конници и пешаци се спираха да изгледат подминаващите ги знамена на Ранд и после заничаха към другите станове да преценят реакциите. Когато присъстваха айилците, всичките тези хора образуваха един общ, огромен стан, привлечени помежду си от едно нещо, общо за всички. Те не бяха айилци и се бояха от тях, колкото и упорито да го отричаха. Светът щеше да загине, ако той не успееше, но Ранд изобщо не се заблуждаваше, че изпитват някаква сърдечна преданост към него, нито вярваха дори, че съдбата на света не може да се приспособи към собствените им грижи и стремежи за повече злато, слава и власт. Шепа хора може би му бяха предани, малка шепа, но по-голямата част от тях го следваха само защото се бояха от него повече, отколкото от айилците. Навярно повече, дори отколкото от Тъмния, в чието съществуване някои всъщност не вярваха, не и дълбоко в сърцата си, не и че би могъл и че би докоснал света така силно, както той самият вече го беше сторил. Докато Ранд стоеше пред очите им, от плът и кръв, и в това те вярваха. Сега вече той го приемаше. Твърде много битки го чакаха тепърва, за да влага усилия в една, която не можеше да спечели. Стига да го следваха и да му се подчиняваха — това трябваше да е достатъчно.