Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Най-големият стан беше собственият му и тук иллиански етаири в зелени палта с жълти маншети триеха гръб с тайренски Бранители на камъка в камизоли с дебели ръкави на черни и златни ивици и със същия брой кайриенци, привлечени от около четиридесет благородни Дома, в тъмни цветове, някои — с коравите цон над главите им. Готвеха си на отделни огньове, спяха поотделно, връзваха конете си отделно и се гледаха едни други нащрек, но се бяха смесили. Сигурността на Преродения Дракон беше тяхно задължение и те го приемаха много на сериозно. Всеки от тях можеше да му измени, но не и докато останалите бяха тук и бдяха. Стари вражди и нова неприязън щяха да издадат всеки заговор още щом заговорникът го замисли.
Стоманен кръг пазеше на стража около шатрата на Ранд, съоръжение с огромен връх от зелена коприна, цялото извезано със златни стършели. Беше принадлежала на неговия предшественик Матин Степанеос и му беше предадена, така да се каже, заедно с короната. Етаири с лъскави конични шлемове стояха рамо до рамо с Бранители в шлемове с широки периферии и кайриенци с шлемове като камбани, без да обръщат внимание на вятъра, със стоманени решетки, предпазващи лицата им, с изрядно наклонени под един и същ ъгъл алебарди. Никой не помръдна и на косъм, когато Ранд дръпна юздите, но рояк от слуги се понесе тичешком да обслужат него и двамата ашамани. Костелива жена в зелено-жълтата жилетка на конярите в Кралския палат на Иллиан пое поводите на коня му, докато един мъж с месест нос, в черно-златистата ливрея на Тийрския камък услужливо прихвана стремето му. Надпреварваха се да го обслужат и си хвърляха резки погледи. Бореан Каривин, пълна и бледолика ниска жена в тъмна рокля, важно-важно му поднесе сребърен поднос с влажни кърпи, от които се надигаше пара. Типична кайриенка, тя следеше внимателно действията на другите двама, повече като че ли за да се увери, че си изпълняват задълженията както трябва, отколкото заради взаимната враждебност, която и тримата трудно прикриваха. Но все пак ги следеше нащрек. Това, което важеше при войниците, беше в сила и за слугите.
Ранд свали ръкавиците си и махна на Бореан да си прибере подноса. Деймир Флин се беше надигнал от пищно гравираната скамейка пред шатрата, докато Ранд се смъкваше от седлото. Почти плешив, само с рехав бял кръг около темето, Флин приличаше повече на дядо, отколкото на Аша’ман. Дядо с набръчкано и загрубяло лице и вдървен крак, видял повече свят, отколкото може да предложи родната ферма. Мечът на бедрото му изглеждаше съвсем на мястото си, както можеше да се очаква от бивш войник от гвардията на кралицата. Ранд му вярваше повече, отколкото на всеки друг от тях. В края на краищата Флин беше спасил живота му.
Флин му оттаде чест с юмрук на гърдите и когато Ранд му отвърна с кимване, закуцука към него и изчака слугите да се отдалечат с конете, след което заговори с тих глас:
— Торвал е тук. Пратил го е М’хаил, казва. Искаше да те изчака в шатрата за заседания. Поръчах на Наришма да го държи под око. — Това беше заповед на Ранд, макар той сам да не беше сигурен защо я издаде. Никой, дошъл от Черната кула, не можеше да бъде оставян насаме. Флин опипа колебливо с пръст Дракона на яката на черната си куртка. — Не остана доволен, като разбра, че си повишил всички ни.
— Не остана, така ли? — отвърна тихо Ранд и пъхна ръкавиците си под колана. И тъй като Флин го изгледа все така несигурен, добави: — Всички го заслужихте. — Канил се беше да изпрати един от ашаманите при Таим — Водача, М’хаил, както го наричаха Аша’ман — но сега Торвал можеше да отнесе посланието му. В шатрата за заседания? — Поръчай да донесат закуски — каза той на Флин и даде знак на Хопдил и Дашива да го последват.
Флин отново отдаде чест, но Ранд вече бе закрачил и черната кал мляскаше под ботушите му. Не го посрещнаха възгласи сред бушуващия вятър. Помнеше, когато името му възторжено отекваше сред множество гласове. Освен ако не бяха спомените на Луз Терин. Стига Луз Терин да беше истински. Цветен проблясък съвсем на ръба на гледеца му, смътно усещане, че някой се протяга да го докосне по гърба. Той тръсна глава и се постара да се съсредоточи.
Палатката за заседания представляваше голям платнен павилион на червени ивици, разпъван преди време из равнините на Маредон, сега кацнал точно в средата на стана на Ранд, обкръжен от тридесет разкрача гола земя. Тук никога нямаше стражи, освен когато Ранд се срещаше с благородниците. Всеки, който се опиташе да проникне тук, щеше да бъде забелязан от хиляди озъртащи се погледи. Три знамена на високи пилони образуваха триъгълник около продълговатата шатра — Изгряващото слънце на Кайриен, Трите полумесеци на Тийр и Златните стършели на Иллиан, а над пурпурния покрив, по-високо от тях, се издигаха Знамето на Дракона и Знамето на Светлината. Вятърът ги вееше и те плющяха, дори стените на шатрата трепериха под поривите му. Вътре дебели килими с дълги ресни оформяха пода, а единствената мебел беше огромна маса, пищно гравирана и позлатена, инкрустирана със слонова кост и тюркоази. Купища карти почти скриваха плота й.