Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
— Тези селяци едва ли щяха да намерят смелост в себе си да останат с оръжие, без някой да ги окуражава — продължи гладко Вейрамон, пренебрегвайки Росана. Много беше опитен в пренебрегването на всички и всичко, което не желаеше да вижда или чува. Виж, той беше глупак. — Ако ми позволи милорд Дракона, бих го посъветвал да потърси източника сред тези Деветима.
— Протестирам за оскърбленията на тази тайренска свиня, ваше величество! — изрева Грегорин и десницата му посегна към меча. — Протестирам от цяло сърце!
— Този път са прекалено много — заяви в същия миг Семарадрид. — Повечето ще се обърнат срещу вас при всички случаи, още щом им обърнете гръб. — Ако се съдеше по многозначителното му въсене, можеше да има предвид както мъжете по гористите хълмове, така и тайренците. Сигурно така беше. — По-добре да ги избием и да се приключи!
— Питал ли съм за мнения? — сопна им се Ранд. Брътвежите секнаха отведнъж и остатана да се чува само плющенето на плащовете и знамената под напора на вятъра. Изведнъж го обкръжиха безизразни лица, не едно от които — пребледняло. Не знаеха, че държи Силата, но го познаваха. Не всичко от онова, което знаеха, бе истина, но толкова по-добре, че го вярваха. — Ти ще дойдеш с мен, Грегорин — продължи той с по-нормален глас. И все още твърд. От стомана само разбираха те. Омекнеше ли, щяха да тръгнат срещу него. — И ти, Марколин. Другите да останат тук. Дашива! Хопвил!
Всички непосочени по име бързо подкараха конете си назад, докато двамата ашамани сръгаха своите да се присъединят към Ранд и иллианците изгледаха облечените в черно мъже сякаш и те щяха да предпочетат да останат. Освен всичко друго, Корлан Дашива ръмжеше и си мърмореше сам, както често правеше напоследък. Всички бяха наясно, че сайдин рано или късно довежда мъжете до лудост, а Дашива с простоватото си грубо лице определено изглеждаше на ръба на лудостта: дългата му невчесана коса се вееше на вятъра, той ближеше устни и клатеше глава. Колкото до това, Ибин Хопвил, едва шестнадесетгодишен и още с мъх по бузите, беше навъсен и гледаше втренчен в нещо отвъд всички и всичко наоколо. Ранд поне знаеше защо е така.
Когато ашаманите се приближиха, Ранд не можа да се сдържи да не килне глава на една страна и да се вслуша, макар че това, в което се вслуша, беше вътре в главата му. Аланна беше там, разбира се; нито Празнотата, нито Силата не го променяха и на косъм. Разстоянието отслабваше този усет само до това, което беше сега — усет, че съществува, някъде далече на север — и все пак днес имаше нещо повече, нещо, което беше усещал няколко пъти напоследък, смътно и едва-едва доловимо. Шепот за изумление някакво, може би, или за гняв, рязък полъх за нещо, което му беше трудно да улови. Тя трябваше в този момент да изпитва нещо много силно и свързано с него, за да може да го усети толкова отдалече. Може би й липсваше. Кисело му стана от тази мисъл. Тя не му липсваше. Да пренебрегне Аланна напоследък му беше по-лесно, отколкото преди време. Тя беше там, но не и гласът, който крещеше за смърт и убийство всеки път, когато пред очите му се появяха Аша’ман. Луз Терин си бе отишъл. Освен ако онова усещане за някой, който го гледа в тила, някой, който го докосва по рамото с пръст, не беше той. Имаше ли го наистина онзи лудешки смях в глъбините на мисълта му? Или беше неговият собствен? Мъжът беше там! Беше!
Едва сега усети, че Марколин го гледа втренчено и че Грегорин още по-съсредоточено се прави, че не го вижда.
— Още не — каза им той кисело и почти се засмя от това, че те го разбраха веднага. Облекчението се изписа съвсем ясно на лицата им, за да е нещо друго. Не беше луд. Все още не. — Хайде — каза им той и подкара Тай’дайшар надолу по склона в раван. Въпреки мъжете, които го последваха, чувстваше се сам. Въпреки Силата, чувстваше се празен.
Между рида и хълмовете се простираха петна гъст шубрак и ивици суха трева, килим от кафяво и жълто, лъснат от дъжда. Само допреди няколко дни земята беше толкова напукана, че му се струваше, че ще изпие цяла река, без нищо да се промени. А после дойдоха пороищата, пратени от Създателя в последен жест на милост, или навярно от Тъмния в изблик на черен хумор. Не знаеше кое от двете. Сега под копитата на конете се плискаше кал на всяка втора крачка. Надяваше се, че това няма да продължи дълго. Разполагаше с малко време, според това, което му бе докладвал Хопвил, но не и вечност. Няколко седмици може би, ако извадеше късмет. А му трябваха месеци. Светлина, години му трябваха, години, които никога нямаше да има!