Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
— Колко са дезертьорите, Торвал? — попита той тихо, вдигна чашата със сребърния обков и отпи глътка, все едно че отговорът нето интересуваше. Виното трябваше да го сгрее, но джинджифилът и омайното орехче загорчаха на езика му. — Колко са загубите в тренировките?
Торвал тъкмо се съвземаше от богатия избор напитки и закуски, потриваше ръце и оглеждаше с вдигнати вежди всевъзможните вина: правеше се на голям познавач, правеше се, че всичко е поднесено за него. Дашива си беше взел първата поднесена му напитка и стоеше и се въсеше на бокала си, сякаш бе пълен с помия. Торвал посочи един от подносите и килна замислено глава — но думите му бяха готови.
— Деветнадесет са дезертьорите досега. М’хаил заповяда да ги убиваме, където ги намерим, и главите им да се връщат за назидание. — Взе парченце захаросана круша и се усмихна ведро. — Три глави висят в момента като плодове на Дървото на предателите.
— Добре — отвърна мрачно Ранд. На мъже, които бягат, не можеше да се разчита, че няма да избягат и по-късно, когато животът им щеше да зависи от това дали ще останат на поста си. А на такива мъже не можеше да се позволи да тръгнат по свой път — онези окаяници по хълмовете, дори да се измъкнеха, бяха по-малко опасни от един мъж, обучен в Черната кула. Дървото на предателите? Таим беше страхотен в изобретяването на имена. Но хората имаха нужда от такива клопки, от символите и имената, от черните куртки и игличките, за да се крепят заедно. Докато дойдеше времето да загинат заедно. — Следващия път, когато посетя Черната кула, искам да видя главите на всички дезертьори.
Второ парче захаросана круша, почти стигнало до устата на Торвал, изпадна от пръстите му и оцапа фината му дреха.
— При такова усилие може да се затрудни наборът — промълви той. — Дезертьорите не се сочат сами с пръст.
Ранд издържа погледа му, докато Торвал не сведе очи.
— Колко са загубите в обучението? — настоя той. Ашаманът с острия нос се поколеба. — Колко?
Наришма се изпъна и загледа напрегнато Торвал. Хопвил също. Слугите продължиха плавния си безмълвен танц, предлагайки подносите си на мъжете, които вече не ги забелязваха. Бореан се възползва от това, че Наришма се е залисал, за да долее виното в сребърната му халба.
Торвал сви рамене някак подчертано небрежно.
— Петдесет и един. Тринадесет обгорени и двадесет и осем загинали на място. Останалите… М’хаил им сипва нещо във виното и повече не се събуждат. — Тонът му изведнъж стана злокобен. — Може да настъпи внезапно, по всяко време. Един още на втория ден запищя, че под кожата му започнали да лазят паяци. — Усмихна се злобно към Наришма и Хонвил, та дори и към Ранд. — Разбирате ли? Няма защо да се тревожи човек, че може да полудее. Нито сам ще пострадаш, нито друг ще нараниш. Просто си лягаш и заспиваш… завинаги. По-милостиво дори от опитомяването, ако знаехме как става. По-милостиво, отколкото ако те оставят и побъркан, и лишен от Извора, нали? — Наришма му отвърна с втренчен поглед, изпънат като струна на лютня, забравил за халбата в ръката си. Хопвил отново се замръщи на нещо, което, изглежда, виждаше само той.
— По-милостиво е — промълви мрачно Ранд и остави чашата си на масата. Нещо във виното. „Почерняла е душата ми от кръв и е прокълната.“ Не беше мъчителна тази мисъл, нито режеща, нито хапеща. Просто констатация на факт. — Милост, която всеки би пожелал, Торвал.
Злата усмивка на Торвал се стопи и той въздъхна тежко. Сметката беше проста: на десет мъже по един загинал, на петдесет — по един полудял. Със сигурност щеше да има и други. Рано беше още и човек не можеше да предвиди кога ще го сполети. Ако не друго, същата съдба заплашваше и Торвал.
Изведнъж Ранд забеляза Бореан. Взря се за миг в нея, докато разгадае изражението, изписано на лицето й, и когато осъзна какво е, едва се сдържа да не й се скара. Как смееше да изпитва жал? Нима си мислеше, че Тармон Гай’дон ще бъде спечелена без кръв? Пророчествата за Дракона предричаха пороища от кръв!
— Напуснете — каза й той и тя подбра мълчаливо слугите. Но докато ги подкарваше навън, очите й останаха изпълнени със състрадание.
Ранд замълча навъсен, мъчеше се да измисли с какво да повдигне духовете, но нищо не му идваше наум. Жалостта носеше слабост също като страха, а трябваше да са силни. За да посрещнат това, което ги чакаше, всички трябваше да се превърнат в стомана. Негово творение бяха и негова отговорност.
Вглъбен в мислите си, Наришма се взираше безизразно в парата, вдигаща се от виното му, а Хопвил не отместваше очи от платнището на палатката, сякаш се мъчеше да види нещо отвън. Торвал поглеждаше Ранд накриво и се мъчеше да върне язвителната усмивка на устните си. Само Дашива бе безразличен и скръстил ръце, оглеждаше Торвал като кон за продан.