Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Хоцвил разсеяно опипа обгорелия си ляв ръкав. Сеанчанците не бяха загинали толкова лесно и бързо.
— Струпах телата в една кухина — каза той равнодушно. — С конете, всичко. Изгорих всичко на пепел. Бяла пепел, която се разпиля на вятъра като сняг. Изобщо не ме притесни.
Ранд долови лъжата, но Хопвил имаше да се учи. Трябваше да се научи в края на краищата. Бяха това, което бяха, и толкова. И толкова. Лия, от Косайда Чарийн, име, написано в огън. Моарейн Дамодред, друго име, което изпепеляваше душата, вместо само да пари. Една безименна Мраколюбка, запаметена само по лице, която бе загинала под меча му край…
— Ваше величество — извика Грегорин и посочи напред. Откъм дърветата в подножието на хълма се показа самотен мъж и застана предизвикателно в очакване. Носеше лък, стоманена шапка и покрита с медни плочи кожена ризница, стегната с широк колан на кръста.
Ранд пришпори Тай’дайшар към него. Силата бушуваше в него. От хора сайдин можеше да го защити.
Отблизо видът на лъкометеца се оказа не чак толкова респектиращ. Ръжда покриваше шлема и ризницата му и той изглеждаше целият подгизнал, окалян до бедрата, с влажна коса, полепнала по тясното му лице. Кашляше тежко и триеше дългия си нос с опакото на ръката си. Тетивата на лъка му обаче бе добре изпъната — нея той беше пазил грижливо от дъжда. И перцата на стрелите, стърчащи от колчана му, също изглеждаха сухи.
— Ти ли си водачът тук? — подвикна Ранд.
— Може да се каже, че говоря от негово име — отвърна предпазливо мъжът с тясното лице. — Защо? — Когато и останалите пристигнаха на галоп зад Ранд, той пристъпи на място и тъмните му очи зашариха като на заклещен язовец. Заклещени, язовците ставаха опасни.
— Дръж си езика, човече! — сопна се Грегорин. — Говориш пред Ранд ал-Тор, Преродения Дракон, Господаря на Утрото и краля на Иллиан! На колене пред своя крал! Как ти е името?
— Този ли е Преродения Дракон? — попита непознатият със съмнение. Огледа Ранд от короната на главата до подметките на ботушите, спирайки се за миг на позлатената тока с фигурата на Дракон на колана на меча, и поклати глава, сякаш беше очаквал да види някой по-стар или по-величествен. — И Господар на Утрото, викаш? Нашият крал никога не се е наричал така. — Изобщо не понечи да коленичи, нито благоволи да се представи. Лицето на Грегорин помръкна при тона на непознатия и може би от дръзкия отказ на мъжа да приеме Ранд за крал. Марколин кимна леко, сякаш не беше очаквал нещо друго.
Влажните шубраци сред дърветата се размърдаха. Ранд го чу много лесно и усети как изведнъж сайдин изпълва Хопвил. Хопвил беше престанал да се взира в нищото и оглеждаше напрегнато линията на дърветата, с див блясък в очите. Дашива, смълчан, отметна тъмните кичури от лицето си и се огледа с досада. Наведен напред в седлото си, Грегорин сърдито отвори уста. Огън и лед този път, но все още не смърт.
— Мир, Грегорин. — Ранд не повиши глас, но запреде потоци, които да разнесат думите му, Въздух и Огън, и те прокънтяха към стената от дървета. — Щедро ми е предложението. — Дългоносият мъж залитна, смаян от звука, а конят на Грегорин се дръпна боязливо. Скритите в храстите мъже щяха да го чуят ясно. — Оставете оръжията и онези от вас, които искат да се върнат по домовете си, ще могат да го сторят. Онези, които пред почетат да ме последват, могат да го сторят. Но никой няма да остане тук с оръжие, освен ако наистина не ме последва. Зная, че повечето от вас сте добри хора, откликнали на призива на вашия крал и на Съвета на Деветимата да защитите Иллиан, но сега аз съм вашият крал и няма да търпя никой, който би се изкушил да се превърне в разбойник.
Марколин кимна мрачно.
— А какво ще кажеш за твоите Заклети в Дракона, дето палят ферми? — извика нечий изплашен глас откъм дърветата. — Те са разбойници, проклетниците му проклети!
— Ами айилците ти? — извика друг. — Чувам, че съсипвали цели села! — Още гласове на невидими мъже се присъединиха към техните и всички викаха едно и също, за Заклетите в Дракона и за айилци, за безжалостни разбойници и диваци. Ранд стисна зъби.
Когато виковете заглъхнаха, тесноликият каза:
— Е, видя ли? — Спря да се окашля и се изхрачи, сигурно заради простиналите си гърди, а може би за да подчертае думите си. Жалка гледка беше, целият подгизнал и потънал в ръжда, но се държеше гордо и с достойнство. И понесе гневния поглед на Ранд също толкова спокойно, колкото и този на Грегорин. — Искаш да си идем по домовете си без оръжие, без да можем да защитим нито себе си, нито семействата си, докато твоите хора палят, крадат и убиват. Казват, че бурята иде — добави той и погледна сякаш изненадан, че го е изрекъл, изненадан и смутен за миг.