Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
С усиления си от Силата слух можеше да чуе какво си говорят мъжете зад него. Грегорин яздеше коляно до коляно с Марколин, мъчеха се да задържат плащовете си срещу вятъра и си говореха тихо за мъжете отпред, за опасенията си, че мъжете могат да решат да се бият. Никой от двамата не се съмняваше, че ще бъдат съкрушени, ако окажат съпротива, но се бояха как това щеше да се отрази на Ранд и на чувствата му към Иллиан, ако иллианци решаха да се бият срещу него, след като Бренд вече бе мъртъв. Все още не можеха да се насилят да нарекйт Бренд с истинското му име, Самаил. Самата представа, че един от Отстъпниците беше властвал в Иллиан, ги плашеше дори повече от това, че сега ги управляваше Преродения Дракон.
Дашива, присвит в седлото на сивушкото си като човек, който никога досега не е виждал кон, мърмореше сърдито под нос. На Древния език, който той говореше и четеше свободно като някой библиотекар. Ранд поназнайваше малко, но не достатъчно, за да може да разбере какво мърмори този особняк. Сигурно се оплакваше от времето — макар да беше фермер, Дашива не обичаше да е на открито, освен когато небето е чисто.
Само Хопвил яздеше мълчаливо, загледан навъсено в нещо оттатък хоризонта, и косата и плащът му плющяха почти толкова диво като на Дашива. От време на време стискаше неволно дръжката на меча си. Ранд трябваше да го заговори на три пъти преди Хопвил да се сепне изненадан и да изравни дорестия си кон с Тай’дайшар.
Ранд го изгледа. Младият мъж — вече не момче — беше наедрял, откакто Ранд го бе видял за първи път, въпреки че носът и ушите му все още изглеждаха направени като за по-голям човек. Дракон, златен върху червен емайл, сега стоеше от другата страна на сребърния меч на високата му яка, също както на Дашива. Някога бе казал, че цяла година ще се смее от радост, когато получи Дракона, но сега гледаше Ранд, без да мигне, сякаш виждаше нещо през него.
— Това, което си разбрал, е добра вест — каза му Ранд. Само усилието го задържа да не се опита да скърши Драконовия скиптър в юмрука си. — Добре се справи. — Очаквал беше Сеанчан да се върнат, но не толкова скоро. И не да изскочат така, като от нищото, поглъщайки цели градове на една хапка. Когато научи, че някои търговци в Иллиан са го знаели от дни, преди някой от тях да си помисли да уведоми Деветимата — беше на косъм да не срине града до основи. Но вестта беше добра, или поне толкова добра, колкото можеше да е при тези обстоятелства. Хопвил беше Пътувал до Амадор, до близките му околности и сеанчанците, изглежда, чакаха там търпеливо. Може би за да смелят онова, което бяха погълнали. Светлината дано да дадеше да се задавят с него! Той стисна юздите, за да охлаби хватката си на гравираната с Дракон счупена дръжка на копието. — Ако Мор донесе и наполовина толкова добри вести, ще ми остане време да успокоя Иллиан, преди да се заема с тях — Ебу Дар също! Светлината дано да изгореше Сеанчан! Само го отвличаха, не трябваше да отклонява вниманието си точно сега, а не можеше да ги пренебрегне.
Хопвил не каза нищо, само го гледаше.
— Да не си притеснен, че е трябвало да убиеш жени? — „Дезора, от Мусара Рейин, и Ламеле, от Пушлива вода на Миагома, и…“ Ранд потисна траурната литания, потекла инстинктивно сред Празнотата, още в началото й. Нови имена се бяха появили в този списък, имена, които той не помнеше кога бяха добавени. Лежин Арно, Червена сестра, загинала в опита да го превърнат в пленник на Тар Валон. Тя със сигурност нямаше място тук, но го беше получила. Колавер Сайган, която се беше обесила, вместо да приеме присъдата му. Други. Мъже бяха загивали с хиляди, по негова заповед или от неговата ръка, но това, което измъчваше сънищата му, бяха лицата на жените. Всяка нощ заставаше пред безмълвно винящите го техни очи. Може би очите им бяха това, което усещаше в последно време.
— Казах ти за дамане и сул’дам — промълви той кротко, но вътре в него кипна гняв, като пламък, плъзнал се подобно на паяжина в покоя на Празнотата. „Светлината да ме изгори дано, аз съм убил повече жени, отколкото могат да поемат и най страшните кошмари! Ръцете ми са почернели от кръвта на жени!“ — Ако не беше помел онзи сеанчански патрул, те със сигурност щяха да те убият. — Не каза на Хопвил, че е трябвало да ги отбегне, да избегне необходимостта да ги убива. Твърде късно беше за това. — Съмнявам се, че дамане дори е знаела как да заслони един мъж. Не си имал избор. — И по-добре беше, че всички те са мъртви, вместо да се измъкнат с вестта за мъж, който може да прелива и който е дошъл като съгледвач.