Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
— Но не сте открили нищо.
— Уви, не. Явно майка му е била образована поне в някаква степен, иначе откъде ще знае за Джак Уилсън? А и друго беше интересно — че майка му, или баща му може би, са решили да почетат прочутия индиански шаман, но са избрали бялото му име, а не индианското.
— Уовока.
Тя вдигна рязко поглед.
— Явно сте проучили това-онова.
Бърк кимна.
— Които и да са били родителите му, поне в генетично отношение комбинацията е била успешна. Джак беше красиво дете. Много красиво. С гъстата лъскава коса, трапчинките и черните като катран очи — хората непрекъснато го заглеждаха. И умен освен това. Много умен.
— Така изглежда.
— Не, не, идея си нямате. Когато дойде при мен, беше още дете, а и дребничък за възрастта си. Вече беше сменил половин дузина приемни домове. Не искам да кажа нищо срещу системата, напротив — социалните работници наистина се опитват да постъпват правилно, но имат някои откачени правила, а и сред приемните родители има такива, които не стават за нищо. Някои от тях вземат деца с единствената цел да спечелят пари.
— Сериозно?
— Ами да, разбира се. Гледат по осем, по десет деца, а това е твърде много, нали? Особено когато става въпрос за проблемни деца. — Въздъхна и отново отпи от чая си. — Джак първо пострадал от гаджето на приемната си майка, шамаросвал го редовно. После не станало по-добре. Когато дойде при мен и Алън, беше… наплашен, затворен. Мина доста време, докато спечелим доверието му. Но после… — Тя затвори очи и Бърк видя сълзи да проблясват в ъгълчетата им. — После наистина станахме семейство.
— Колко време остана при вас?
— Докато навърши шестнайсет. Шест години. Двамата с Алън… помогнахме му да приеме етническата си принадлежност и да се запознае с историята на паютите. Заведох го до езерото Пирамид и го представих на хората там. Искате ли да ви покажа една снимка?
— Би било чудесно.
Манди стана и Бърк я последва в миниатюрна стаичка.
— Това беше стаята на Джак — каза тя. — А това е Джак с Питър Белия облак. — Показа му рамкирана фотография на усмихнато дванайсетгодишно момче до по-възрастен мъж със сини дънки и пуловер. — По онова време Питър оглавяваше племенния съвет. Беше истинска знаменитост.
— Беше? — попита Бърк.
— Да — каза Манди. — Почина преди няколко години.
До леглото имаше табло и Бърк застана пред него.
— А това какво е? — попита той.
— О, това ли — това е проектът, който Джак направи в девети клас. Получи пълна шестица!
Под заглавие „200 години отстъпление“ се редяха грижливо начертани карти на различни щати. Бърк се вгледа и видя, че цветно маркираните области представят земите на отделните племена. Картите бяха шест, първата от 1775, последната от 1975 година. Отстрани в малки квадратчета бяха вписани разпоредбите и договорите, засягащи индианския въпрос, най-често във вреда на индианците. Картите разказваха нагледно за жестоката кражба на територии от местното население. На последната имаше само няколко цветни петънца източно от Мисисипи. На запад най-големите индиански територии се намираха в Дакота и района на Четирите ъгъла. Дори в Оклахома, която през 1835-а е била обявена за изцяло за „индианска територия“, резерватите се бяха свили до миниатюрна част от щата.
— И все още страдат — каза Манди. — Хората си мислят, че казината са променили всичко, но истината е, че местното население все още е най-болното, най-бедното и най-слабо образованото от всички етноси в Съединените щати. — Въздъхна и го поведе обратно към дневната. — Но по-добре да не подхващаме тази тема, защото е безкрайна.
— И какво стана, когато Джак навърши шестнайсет? — попита Бърк. — Къде отиде?
Старицата стисна очи.
— Съпругът ми се разболя тежко. Рак на черния дроб. Единствената му надежда беше в трансплантацията. Включиха го в списъка на чакащите, но… времето не ни стигна. — Тя въздъхна отново. — Когато му поставиха диагнозата, двамата решихме да не казваме на никого. А трябваше. Знам, че трябваше, но се страхувахме, че ще е ни отнемат Джак.
— От социалните служби? Защо?
— Защото бяхме стари. Или поне твърде стари за приемни родители. Когато Джак дойде при нас, аз бях на петдесет и пет, а Алън — на шейсет. Беше си чиста проба късмет, че изобщо ни го дадоха. Трябваше спешно да му намерят дом, ние искахме да вземем дете и на онзи етап бяхме единствените. Така или иначе, когато все пак разбраха, че Алън е болен и че по-голямата част от моето време отива в грижи за него, ни взеха момчето — промълви Манди и си пое рязко дъх.