Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Уилсън преценяваше образа си в огледалото. Знаеше, че непосредствените му намерения са породени от желанието му да си угоди. Не бяха част от основния му план. Дори го поставяха в риск.
Но Роби Мадокс го беше погребал жив. Измамил го беше, разменяйки живота му срещу няколко седмици свобода. Не съществуваше начин, по който Мадокс да плати за времето, което му беше откраднал.
Уилсън се постара да успокои ума си. Представи си образа на листо — зелено листо, уловено от нишка на паяк, което се върти и потрепва под повея на невидим вятър.
Посред бял ден. Не просто през деня, а посред бял ден, от онези дни, в които се ограбват банки и убиват хора.
Изразът се стори интересен на Уилсън. Когато го употребяваха в контекста на извършено престъпление, той винаги съдържаше нотка на гняв. Внушаваше представата за толкова ярък и светъл ден, че всяка простъпка под всепроникващата светлина би трябвало да е немислима. Светлина, която не хвърля сенки и не оставя място, където да се скриеш. И всяко извършено под ореола й престъпление ставаше още по-ужасно.
В един часа следобед Уилсън спря до уличен телефон пред един магазин и се обади в библиотеката, където работеше сестрата на Мадокс. Попита за нея, а когато чу гласа й по телефона, затвори.
В един и петнайсет спря взетия под наем форд ескорт зад ъгъла на пресечката, където се намираше малката къща според адреса, даден му от Фремо. С папката в ръка той тръгна към вратата. На алеята пред къщата имаше мотор, което подсказа на Уилсън, че е на точното място в подходящото време. Почука.
Когато вратата се отвори, Мадокс разполагаше с приблизително половин секунда да направи нещо. Но мина цяла секунда, докато познае мъжа пред себе си. А тогава вече беше късно. Силният удар с юмрук натроши костите около лявото му око и го запрати назад в дневната. Уилсън влезе след него. Мадокс се превиваше от болка и крещеше нечленоразделно.
До камината имаше комплект инструменти за поддържане на огъня и Уилсън грабна машата. Мадокс залитна назад, обзет от паника, и налетя на ниската масичка, прикрил с ръце лицето си.
— Хей — извика той.
Уилсън замахна с машата към коляното на Мадокс и той се строполи с протяжен крясък, който сякаш никога нямаше да спре. Уилсън се огледа. Вратата още беше отворена, но това нямаше значение. Скоро всичко щеше да свърши. Замахна повторно и стовари машата върху рамото на Мадокс. После върху другото рамо. И отново. Захвърли машата и седна на пода до мъжа, който му беше съсипал живота.
— Божке, Роби, отдавна не сме се виждали! Как я караш?
— Оооо, майчице… — Гласът на Мадокс трепереше, смесица от ужас, болка и много лоши предчувствия. Думите му излизаха задъхано, накъсани от паузи: — Не знаех! Не знаех какви ги върша бе, човек… съжалявам! Наистина съжа…
Уилсън бръкна в джоба на гащеризона си и извади кортика. Мадокс видя ножа и се дръпна назад.
— Моля те…
Уилсън заби ножа до дръжката в гърдите му, после го извади, за да довърши работата. Сграбчи доносника за вързаната на опашка коса, дръпна главата му назад и настрани и му преряза гърлото. После се изправи. Беше се задъхал, което го изненада. В краката му се събираше локва кръв. Тръгваше си, когато една мисъл го накара да се обърне. „Наистина би трябвало да му взема скалпа — помисли си той. — Би било, знам ли, подходящо някак.“ Обмисля идеята цели десет секунди, застанал на прага с окървавения нож в ръка. Но накрая реши да не го прави. Все пак не беше дивак, а и… къде щеше да го държи?
42.
След поредния много дълъг ден Андреа Кабът се унасяше в приятна дрямка, която обещаваше да премине в истински сън, когато нещо започна да я гложди отвътре. Обърна се на другата страна и нагласи възглавницата си. Вече беше прекарала две безсънни нощи тази седмица и нямаше сили за още една. Трябваше да се наспи. Задължително беше да се наспи.
И така тя се отнесе полека, потъвайки сладко в прегръдките на съня… когато нажежена до бяло мисъл я изстреля обратно в реалността.
„Било е тест! Онова при Калпепър е било тест!“
Фразата изплува от паметта й. По онова време беше в компютърната зала и гледаше запис от охранителни камери с един британец от МИ-6 и онзи тантурест тип от Бюрото… как му беше името? Коваленко.