Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
— Имаше такава теория, но не знам дали се намериха реални доказателства, които да я подкрепят. Сметката беше в банка „Кадоган“ в Сейнт Хелиър. За нещо важно ли става въпрос?
Кабът не отговори на въпроса й.
— Кой е водил разследването по тази банкова сметка?
— Легатът на ФБР в Лондон — каза Лоугън. — Коваленко.
— Рей! — възкликна Андреа.
— Защо, това изненадва ли ви?
— Не, не — каза Андреа. — Просто живеем в малък свят.
Коваленко слушаше Андреа Кабът и стомахът го присвиваше. И колкото повече я слушаше, толкова по-лошо го присвиваше стомахът. Говореше за информация, събрана при разпита на някакъв арабин. И от думите й сърцето му току пропускаше по някой удар.
— … „да спре мотора на света“ — тъкмо казваше тя. — Това каза той: „има един американец, който иска да спре мотора на света“. И ми хрумна, че това твърде много прилича на ЕМИ. На случилото се в Калпепър.
— Андреа — изохка той.
— Чакай, чакай — прекъсна го тя. — Нека изложа всичко, преди… да се е разсипало на мъгла в главата ми. Така. Обектът, за когото ти казах и когото задържахме в Куала Лумпур — пак той предаде агента на „Ал-Кайда“ в Берлин. Онзи, когото застреляха.
— Бободжон Симони.
— Точно. А от компютъра на Симони се сдобихме със списъка от банкови сметки.
Сърцето на Коваленко се сви. Не просто се сви — болеше го все едно къртица копае тунел в гърдите му. Ето как хората получават инфаркт.
— И теб са те пратили да провериш една от онези сметки, нали така, Рей? Онази в банка „Кадоган“ в Сейнт Хелиър.
— Андреа — простена отново той. Гласът му беше толкова немощен, че едва си проби път през устата му.
Но кучката не млъкваше.
— Проверката ти не показа ли, че сметката е на американски гражданин? Американец, Рей… усещаш ли накъде отиват нещата? Американец, който е получил пари от „Ал-Кайда“ и който иска да построи машина, която да спре света. Е, май е направил първата крачка. Трябва да говорим с този американец. Веднага. Кой е той, Рей? Къде е? Каквото и да знаеш — казвай.
Главата му щеше да се пръсне всеки момент. „Да спре мотора на света.“ Направо като излязло от „Унизеният Атлас“. „Франсиско Д’Анкония“, мъжът със сметката в Сейнт Хелиър беше човекът, отговорен за Калпепър — в това Коваленко не се съмняваше и за миг.
А после пред вътрешния му взор се върна спомен от сцена в „Крилете на славея“, сцена, в която мъж от Дъблин се опитва да му даде информация за Д’Анкония. Информация, която е събрал сам. Биографични данни. Истинското име на Д’Анкония. Как се казваше онзи човек? Борк? Бърк. Точно така — Майк Бърк. Даже го беше написал. На картонче, което даде на Коваленко. Искаше само да вдигнат възбраната върху кантората на тъст му.
И какво направи той, Рей Коваленко, с тази подарена информация? Беше прочел написаното на картончето, да, но какво направи с него после? Не помнеше! Информацията му се беше сторила маловажна. Смятал бе все пак да я прати във Вашингтон, но… така и не го направи. Истината беше, че нямаше никакъв спомен във връзка с картончето.
„Трябва да е в службата“, каза си той. Или… — с какво беше облечен тогава? Може да го е пъхнал в някой джоб. Нямаше идея къде е. Дори беше възможно — не, не би направил такова нещо, нали? — да е хвърлил картончето в някое кошче за боклук.
Помнеше какво каза на Бърк в „Славея“ — че информацията на картончето не струва много. Помнеше и колко се беше ядосал Бърк — толкова, че изглеждаше готов на физическа саморазправа. И сега, освен ако не намереше онова картонче, Коваленко волю-неволю трябваше да целува краката на Бърк. Да му се моли.
— Рей? — повиши глас Андреа.
— Не е у мен. Но ще го намеря.
— Какво имаш предвид?
— Ще ти звънна по-късно.
Чу я да вика ядосано името му, докато затваряше телефонната слушалка.
43.
Докато отменят ограниченията върху полетите — четиринадесет часа след като Бърк пристигна на летището, — терминалът заприлича на кочина. Хората проявяваха завидно търпение, но водата и храната не достигаха, а тоалетните… за тях не искаше да си спомня дори. Минаха още шест часа, докато Бърк си уреди място за полет до Рино. На този етап вече беше готов да се качи на самолет до кое да е летище в радиус от хиляда километра от крайната си цел, но тази му решимост се споделяше от всички останали на терминала, така че не даде резултат.
Когато най-после пристигна в Рино, Бърк нае кола с идеята да шофира до Фалън. Но умората го надвиваше и когато се улови, че дреме зад волана, спря пред един мотел в покрайнините на Спаркс, регистрира се и се строполи като мъртъв в леглото.