Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
— Господи — възкликна Бърк.
— Именно — кимна Манди. — Страдали с дни, без храна и вода, танцували в кръг около пръта, изтезавали собствената си плът, получавали халюцинации и видения. В доклада си Джак го обясняваше като един вид символична смърт, част от големия кръговрат. Когато куките най-после се откъснели от месото им и мъжете се освободели от пръта, това било като… възкресение — продължи Манди и смръщи чело. — Между другото есето на Джак спечели първа награда и така нататък. Затова си мисля, че ако е решил да изпрати някакво послание, ще избере тази дата — двадесет и втори юни.
Бърк застина. Днес беше тринадесети юни.
Манди, изглежда, се досети за посоката на мислите му.
— Знам — каза тя, — остават по-малко от десет дни.
44.
Градът нощем направо ти спира дъха.
Уилсън попиваше всичко по пътя си от предградията към центъра. Хълмовете, които се спускаха стремглаво към водата, контурите на релефа, очертани от светлините на града, и индиговият ръб на пристанището. Беше великолепно и колкото повече наближаваш, толкова по-хубаво става. Галактика от небостъргачи блещукаше на звездния фон, мостът Голдън Гейт грееше от автомобилните фарове.
Естественият декор беше забележителен, но не на него, а на технологията се дължеше нощното вълшебство. Уилсън се усмихна на иронията. Лъскавият свят наоколо му беше пряк потомък на първия електрифициран метрополис — Белия град на Световното изложение в Чикаго, грейнал в светлини благодарение на Тесла и неговите изобретения.
А ето че сега, помисли си Уилсън, отново технологията на Тесла, подобрена от самия него и внедрена в предавателя на върха на наблюдателницата в Невада, щеше да угаси светлините завинаги. Америка щеше да се върне към един по-природен ритъм на живот, управляван от наличието и липсата на дневна светлина.
Колко време щеше да мине, докато колите изгният напълно? Десетилетия, предположи той, дори във влажния въздух на Залива. Част от метала вероятно би могъл да се използва за друго. Останалото щеше да ръждяса. Но пластмасата? Гумата? Те щяха да се търкалят наоколо в продължение на столетия като грозно напомняне. В по-плодородните части на страната настъпващите гори бързо щяха да ги погълнат.
А мостовете? Мостовете щяха да прегръщат реките, докато някое силно земетресение не ги събори.
Колкото повече навлизаше в града, толкова повече го блазнеше той с примамката на нормалния живот. С Ирина биха могли да живеят щастливо тук. Би могъл да продаде ранчото и да купи къща. Да си намери работа, да подхване собствен бизнес. С досие или не, добрите инженери бяха рядка стока. Би могъл да води Ирина на ресторант и да се радва на усмивката и трапчинките й, когато ролите се сменят и тя се превърне от обслужващ персонал в ухажван клиент. Биха могли да се разхождат в Чайна таун и в парка Голдън Гейт. Децата им щяха да играят баскетбол и футбол. Ще й купи миниван и ще потеглят на север покрай брега на Руската река, където нейни сънародници се бяха установили преди повече от век.
Да бе, помисли си Уилсън. Ще го направим. А после ще се хванем за ръце и ще запеем „Ние сме светът“.
Спря пред хотел „Нико“ в самия център и остави на пиколото да паркира пикапа му. Предавателят, който беше използвал в Калпепър, беше заключен под твърдото покривало на каросерията. После се регистрира, качи се в стаята си и се изми.
Взе бутилка вода от минибара, тръшна се в един от удобните фотьойли и извади снимката на Ирина от портфейла си. Гледа я дълго. Имаше нещо почти неразгадаемо в изражението й, смесица от тъга, надежда… и още нещо. Не можеше да го разгадае докрай, но нямаше значение. Ирина щеше да кацне в Лас Вегас след няколко дни, а след това Уилсън щеше да разполага с цял живот, за да научи тайните й.
На следващата сутрин заваля дъжд. Стоповете на колите чертаеха кървави локвички по мокрия черен асфалт. Гумите на пикапа протестираха шумно по мрежата от еднопосочни улици, която само за няколко минути го отведе пред съдебната палата.
Работното време започваше в девет, но Уилсън искаше да е там по-рано, за да огледа паркинга. Трябваха му точните джипиес координати както на мястото, където щеше да остави своята кола, така и на съдебната зала, в която щеше да се прицели. Калпепър бе по-аморфна мишена и следователно — относително лесна.
Най-трудната част беше изваждането и повдигането на оръжието. Не беше голямо, дори не приличаше на оръжие, но изглеждаше странно — по този въпрос нямаше две мнения. Трябваше да подбере такова място, че хем да има пряка видимост към целта, хем да не привлече излишно внимание през няколкото необходими му минути.