Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Очите на Егвийн се спряха на документите върху масата. Главни, чакащи да бъдат хвърлени в купата сено. Десет дни до границата на Андор, освен ако лорд Брин не настоеше да вървят още по-бързо — и никаква съпротива напред. Щеше ли да успее да задържи тези главни десет дни? Южният пристан. Северният пристан. Ключовете към Тар Валон. Как можеше да е сигурна за Никола и Арейна, след като не можеше да последва съвета на Сюан? Трябваше да се погрижи всяка Сестра да бъде изпитана преди да стигнат до Андор. Никола. Арейна. Черната Аджа.
— Пак се напрягате. Престанете да се тревожите за Съвета. — Утешителните пръсти по тила й спряха движенията си, после започнаха отново. — Това би помогнало още повече довечера, след една гореща баня. Мога да ви разтрия по раменете и гърба, навсякъде. Това все още не сме го опитвали. Вкочанена сте като колец. А пък иначе сте достатъчно гъвкава, за да можете да се извиете назад и да пъхнете глава между глезените си. И ума, и тялото. Едното не може да се отпусне без другото. Просто се отпуснете.
Егвийн се унесе. Не в сън на сънебродница, а в най-обикновен сън. От колко отдавна не беше сънувала обикновен сън? Станът щеше да заври и закипи, поставеше ли се на обсъждане предложението на Делана, което щеше да стане скоро, и то преди да е уведомила Романда и Лелейн, че няма намерение да издава техните едикти. Но оставаше още едно нещо, за което трябваше да се погрижи днес, една причина да остане будна.
— Това ще е добре — промърмори тя, но нямаше предвид обещаната й разтривка. Отдавна беше очаквала деня, в който щеше да постави Шериам на колене, и днес беше тъкмо подходящият ден. Най-сетне тя започваше да бъде Амирлин, държаща нещата под контрол. — Много добре.
ГЛАВА 13
Купата на ветровете
Авиенда би предпочела да седне на пода, но другите три жени в малката каюта не оставяха достатъчно място, тъй че се налагаше да се задоволи с това да се свие върху една от дървените пейки, прикована към стените. Не приличаше съвсем на седене на стол. Добре поне че вратата беше затворена и нямаше прозорци, а само изкусно изрязани спирали, прорязващи дървените стени малко под тавана. Не можеше да види водата отвън, но процепите пропускаха миризмата на сол и шума на вълните, както и плясъка на греблата. Пронизителните крясъци на някакви птици възвестяваха за огромните пространства вода наоколо. Тя беше виждала хора да гинат заради една локва, която можеха да прецапат, но тази вода тук беше невероятно горчива на вкус. Да четеш за нея не беше същото като да я опиташ. А реката беше широка поне половин миля там, където се бяха качили на тази лодка с двамата й гребци със странно похотливите погледи. Половин миля вода, и нито една капка от нея не ставаше за пиене. Кой можеше да си представи толкова безполезна вода?
Движението на лодката премина в резки тласъци. Дали вече не бяха извън реката? В така наречения „залив“? Който по думите на Елейн трябвало да бъде още по-широк. Авиенда обгърна коленете си с ръце и се опита да мисли за нещо друго. Ако останалите забележеха страха й, срамът щеше да я следва до края на дните й. Най-лошото беше, че тя самата го беше предложила, след като чу приказките на Елейн и Нинив за Морския народ. Но откъде можеше да знае какво ще се окаже в действителност?
Синята коприна на роклята й беше невероятно мека на пипане и тя съсредоточи мисълта си върху това. Към полите тя все още не беше привикнала — все още копнееше за кадин-сор, който Мъдрите я бяха накарали да изгори, когато бе започнала да се обучава при тях — а тук носеше копринена рокля — и имаше още три! — както и копринени чорапи вместо грубата вълна, и копринена долна риза, под която усещаше кожата си като никога досега. Не можеше да отрече хубостта на дрехата, колкото и непривично да се чувстваше облечена в тези неща, но коприната беше скъпа и рядка тъкан. Една жена можеше да има най-много някой копринен шал, който да си сложи на празник и другите да й завиждат. Малко жени притежаваха по два. Но при тези влагоземци беше по-различно. Не всеки носеше коприна, но понякога й се струваше, че всяка втора жена е облечена така. Огромни топове и дори бали коприна пристигаха с кораби от земите, лежащи отвъд Триделната земя. С кораби. По океана. Вода, простираща се до хоризонта, с много места, където, ако бе разбрала правилно, изобщо не можеш да видиш суша. Тя почти потръпна от тази невероятна мисъл.