Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
— Колко още ще продължава? — хлипаше Рейчъл. — Никога ли няма да свърши? О, Луис, само да можехме да си го върнем — заклевам се, че няма да откъсвам очи от него, че нещастието никога няма да се случи. Вярно е, че шофьорът караше прекалено бързо, но това в никакъв случай не намалява вината ми… нашата вина. Повярвай ми, никога не съм предполагала, че мога да страдам така. Мъката непрекъснато приижда, струва ми се, че сърцето ми ще се пръсне. Дори в съня си нямам покой, Луис, защото щом се унеса, винаги виждам как Гейдж тича към шосето… започвам да крещя, за да го спра…
— Шштт — промърмори Луис. — Успокой се, Рейчъл. Жена му вдигна към него подпухналото си от сълзи лице.
— Знаеш ли, сигурна съм, че Гейдж не искаше да ни ядоса… за него всичко беше невинна игра — просто камионът се появи в неподходящ момент… Одеве, докато плачех, позвъни Миси Дендридж… Каза, че прочела във вечерния вестник как шофьорът се опитал да се самоубие…
— Какво?
— Опитал се да се обеси в гаража си. Във вестника пишело, че изпаднал в шок и в дълбока депресия.
— Искрено съжалявам, че не е пукнал — ожесточено произнесе Луис. Стори му се, че чува гласа си отдалече, побиха го тръпки.
„То притежава мощ, която циклично се променя… Страхувам се, че сега е във възходяща фаза…“
— Синът ми е мъртъв, а той е на свобода срещу гаранция от хиляда долара. Навярно ще продължи да се чувства подтиснат и да мисли за самоубийство до деня, в който съдът отнеме книжката му за срок от три месеца и му наложи символична глоба.
— Миси каза, че жена му взела децата и го напуснала — апатично произнесе Рейчъл. — Разбира се, не го е научила от вестника, а от някого, който имал познати в Елсуърт. Шофьорът не бил пиян, нито дрогиран. Никога преди не бил глобяван за превишена скорост. Разказвал, че когато наближил Лъдлоу, изпитал непреодолимо желание да натисне педала до дупка — просто не знаел какво му става. Във всеки случай, така се говори в града.
„Изпитал непреодолимо желание да натисне педала до дупка.“
„От това място се излъчва мощ…“
Луис прогони натрапчивите мисли и нежно докосна ръката на съпругата си.
— Телефонирай на родителите си, Рейчъл. И то веднага. Двете с Ели не бива да останете тук нито ден повече, да, нито ден!
— Не ми се иска да заминем без тебе — запротестира младата жена. — Луис, искам… трябва да останем заедно.
— Ще пристигна в Чикаго след три, най-много четири дни — каза Луис и си помисли, че ако всичко върви според плана му, Ели и Рейчъл ще се върнат след четирийсет и осем часа. Сетне продължи:
— Трябва да намеря някой, който да ме замества поне по няколко часа на ден в амбулаторията. Разбира се, мога да си взема болнични или годишната отпуска, но не искам да натоварвам прекалено много Сурендра. Джъд ще наглежда къщата докато ни няма, ала все пак трябва да прекъсна електричеството и да складирам продуктите ни във фризера на някое съседско семейство, например у Миси Дендридж.
— Но Ели трябва да ходи на училище…
— По дяволите училището! И без това остават само три седмици до ваканцията. Предполагам, че при сегашните обстоятелства директорът ще я освободи малко по-рано. Всичко ще бъде наред, ще ви…
— Луис?
Изненадан, Луис не довърши изречението си.
— Кажи.
— Какво криеш от мен?
— Да крия ли? — учудено попита той и я изгледа право в очите. — Не разбирам за какво говориш.
— Сигурен ли си?
— Разбира се.
— Е, няма значение. Ще телефонирам на родителите си… щом това искаш.
— Да, това искам — отвърна Луис и думите сякаш отекнаха с металическо ехо в главата му.
— Може би е за добро… особено за Ели — промълви Рейчъл и се втренчи в него със зачервените си от плач очи, все още леко замъглени от изпития Валиум.
— Струва ми се, че имаш температура, Луис. Струва ми се, че ще се разболееш.
Преди Луис да успее да отговори, тя отиде до телефона и избра номера на мотела, в който бяха отседнали родителите й.
Предложението на Рейчъл бе посрещнато с огромно задоволство от Голдманови. С по-малко задоволство бяха посрещнали новината, че и Луис ще пристигне в Чикаго след няколко дни, но той знаеше, че в края на краищата безпокойството им ще се окаже напразно, защото нямаше никакво намерение да заминава. Притесняваше го единствено мисълта, че Рейчъл не ще успее да се снабди с билети за самолета в такъв кратък срок. Но и тук му проработи късмета. Имаше още свободни места за полетите на „Делта“ до Синсинати, а при проверката чиновничката от бюрото откри две места в самолета, пътуващ от Синсинати за Чикаго, от които се бяха отказали в последния момент. Излизаше, че Рейчъл и Ели ще летят с Голдманови само до Синсинати, но все пак ще пристигнат в Чикаго само един час след тях.