Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
„Всичко се урежда като по магия“ — помисли си Луис, когато затвори телефона и в отговор дочу гласа на Джъд: „То притежава мощ, която циклично се променя… страхувам се, че сега е във възходяща фаза…“
„О, върви по дяволите! — мислено изруга той Джъд. — През последните десет месеца бях принуден да свиквам с какви ли не страхотии, добри ми стари приятелю. И ако предварително ми бе казал дори половината от тях, положително щях да ти отговоря, че разумът ми няма да издържи на напрежението. Чудя се обаче дали да повярвам, че някакво си омагьосано парче земя може да въздейства от разстояние върху чиновничката от бюрото на аеролиниите? Боя се, че е невъзможно.“
— Трябва да приготвя багажа — каза Рейчъл, докато се опитваше да разчете разписанието на полетите, което Луис бе надраскал в бележника до телефона.
— Вземи само големия куфар — промълви Луис. Жена му го изгледа с широко отворени от изненада очи.
— Само един куфар за Ели и за мен? Шегуваш ли се?
— Добре, вземи й две пътнически чанти. Но не си прави труда да опаковаш дрехи, за един месец напред — посъветва я той, като си мислеше: „Още повече че много скоро ще се върнете в Лъдлоу.“ — Вземи онова, което ще ти трябва за седмица или най-много за десет дни. Ако ти потрябва нещо, винаги можеш да го купиш — нали имаш чекова книжка и кредитни карти.
— Но ние не можем да си позволим… — колебливо поде Рейчъл.
В сегашното си състояние Рейчъл като, че бе неспособна да взима решения; изглеждаше лесно уязвима и твърде несигурна. Луис си припомни как навремето го беше отрязала, като й спомена, че се кани да купува нова кола.
— Имам достатъчно пари — каза той.
— Ами…, ако се наложи, можем да използваме парите, които спестявахме за образованието на Гейдж. Очевидно ще са необходими един-два дни за закриване на сметката, а осребряването на боновете ще бъде възможно едва след седмица…
Лицето й помръкна и тя отново избухна в сълзи. Луис я прегърна и си помисли: „Колко е права. Мъката те завладява и нито за миг нямаш покой.“
— Моля те, Рейчъл, не плачи — промълви той.
Но тя естествено, продължи да ридае. Пък и какво друго й оставаше?
Докато Рейчъл опаковаше багажа в спалнята на горния етаж, телефонът иззвъня. Луис се хвърли към слушалката, убеден, че се обаждат от бюрото на „Делта“, за да съобщят, че е станала грешка и че няма свободни места за нито един полет. — „Знаех Си, че нещо подобно ще се случи — всичко вървеше прекалено гладко.“
Оказа се, че не се обажда чиновничката от „Делта“, а Ъруин Голдман.
— Ще повикам Рейчъл — побърза да каже Луис.
— Недей! — рече Голдман и замълча.
„Навярно седи в мотела и се чуди с какъв епитет да се обърне към теб.“
Когато Голдман отново проговори, гласът му изглеждаше напрегнат и смутен. Луис имаше усещането, че тъстът му произнася всяка дума с огромно усилие.
— Не ми трябва Рейчъл — исках да говоря с теб. Дори исках да ти се обадя и да ти се извиня за… за отвратителното си държание. Честно казано, и аз… самият исках да се извиня.
„Боже мой. Ъруин, колко си великодушен! Още малко и ще се подмокря от умиление!“
— Не е необходимо да се извиняваш — сухо и машинално отвърна Луис.
— Държах се безобразно — продължи Голдман и думите се изтръгнаха на сила от устните му, почти като кашлица. — Предложението ти Рейчъл и Ейлин да ни придружат в Чикаго ме накара да осъзная колко си благороден… и колко низко е било поведението ми.
Имаше нещо много познато в думите на Ъруин Голдман, нещо познато до болка…
Внезапно Луис се сети, какво и стисна устни, сякаш беше захапал лимон. Точно така реагираше Рейчъл (несъзнателно, разбира се), след като бе направила сцена и бе успяла да се наложи. В гласа й винаги звучеше разкаяние: „Съжалявам, че се държах толкова гадно“, след като „гадното“ й държание й бе помогнало да получи онова, което иска. Въпреки че гласът на Голдман не бе свеж и жизнерадостен като този на дъщеря му. в него се долавяха същите нотки: „Съжалявам, че се държах като мръсник“.
Старецът получаваше обратно дъщеря си и внучката си; те бягаха от Мейн в прегръдките на добрия Ъруин Голдман благодарение на любезното съдействие на компаниите „Делта“ и „Юнайтед“. Желанията му се бяха сбъднали, затова сега можеше да си позволи да е великодушен.