Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Мартина се извърна и продължи да оглежда самолета. Беше наела произведената във Франция машина единствено заради товароподемността и възможността за далечен полет, но летящата й находка освен това бе обзаведена луксозно като за графиня.
„Направих го. — Тя се плесна по бедрото и отново погледна Салим, седнал напрегнато и готов да скочи, щом му заповяда. Усмихна се на контраста в позата на Мохамед, заспал в креслото срещу Салим. Ръцете му висяха надолу и пръстите му опираха в червения килим на пода. — Измамих ги всичките. Избягах от стотина американски хрътки, които ме гонеха по петите, отмъкнах им скъпоценната играчка и ги оставих да си хапят задниците.“
Тя престана да се оглежда и остана с лице към задната част на самолета. Обожаваше тези мъже, разположили се в напълно заслужената луксозна обстановка. Цялото помещение представляваше обширен салон, облицован с кремав материал с грапава структура, наподобяващ кожата на рядко животно. По извития таван се виждаха панели с лампи за четене и позлатени дюзи за свеж въздух от климатичната система. Покрай страничните стени имаше полирани шкафчета от червено дърво. Още четири кресла заобикаляха красиво резбована маса за хранене, прикрепена към дясната част на фюзелажа. Якуб, Джавад и Али играеха карти върху едната половина, докато седналият до тях Набил тихичко почукваше по клавишите на преносимия си компютър. В кабината беше прохладно и мъжете още бяха облечени в тъмните сака на „траурните“ си костюми, а заниманията им ги правеха да приличат на млади принцове, забавляващи се на борда на летящо казино.
Зад тях непълна преграда скриваше малката спалня на фолкъна, но тя виждаше черните панталони на Рияд и Юсуф, а срещу тях върху канапе, чиято тапицерия съответстваше на килима, обувките на момичето.
„Веднъж се доверих на Баум — припомни си тя. Горчивината на яда й обаче беше намалена заради сладостта на отмъщението. — Но сега съм му вързала ръцете.“ Отвори златния капак на пепелника, запали тънка цигара и натисна бутона, за да полегне облегалката на креслото й. Отдаде се на задоволството от успеха на първия етап на „Скорпион“.
„Всички сме тук. И сме живи — радваше се тя като боен командир, извадил невероятен късмет. После се намръщи при мисълта за Ияд. — Е, не всички сме съвсем живи…“ Неговата глава пътуваше, но тялото му беше прибрано в един хладилник в мазето на тайната квартира в Бруклин. Но в смъртта си Ияд се беше оказал десет пъти по-полезен, отколкото когато още дишаше. Усмивката се върна върху устните на Мартина, когато си спомни американския митничар, който вдигна за малко капака на ковчега и го пусна, като да беше зърнал трупа на самия граф Дракула.
Кой знае къде биха били сега, ако го нямаше този последен щрих на прецизността. Не би могла да бъде съдена от моралните ограничения на юдео-християнството за подобна постъпка. А всеки имам, свидетел на сляпата вяра и всеотдайна смелост на „Яд Аллах“, би благословил постъпката й като необходимост за джихада.
Разбира се, не беше и съвсем вярно, че всичките й мъже са тук. Фуад и Фахми трябваше да останат, за да откарат лимузината и катафалката от летището. Защото, ако бяха изоставили колите, все някой щеше да се усъмни. Освен това Баум също трябваше да бъде убеден, че на американска земя са останали хора, които да го следят. Съществуваше риск те да бъдат хванати, но абсолютно никакъв, че ще проговорят. И освен това те ще се съберат отново. Всички, обещаваше си тя. Ще пият ментов чай на балкона на хотел „Империал“ в Бейрут, залязващото в Средиземно море слънце ще къпе лицата им с лъчите си, а те ще си спомнят и ще се смеят…
Колко гладко мина всичко. По-скоро като холивудски филм, отколкото като истинска операция, когато често се случват непредвидени грешки. Видя себе си отново. Как върви през черния дим на горящия джип, неудържима като танк. Видя хората си да тичат към нея, привлечени от силата й, докато отстраняват човешките пречки и изпълняват задачите си. Вятърът отново развяваше потната й коса през прозореца на колата, с която бързо се отдалечиха от мястото на засадата.
А после свиха от пътя в скрита зад един хамбар барака. Всички бяха сменили дрехите си още в колите. Униформите и оръжията бяха натъпкани в брезентови торби и пуснати на дъното на предварително проучено блато. Грубо измъкнаха торпедото „Миноу“ от люлката му и пъхнаха рибката в ковчега, а него обратно в катафалката. После всеки провери облеклото и документите на партньора си за евентуални предателски следи. И тръгнаха отново. Този път към летището.