Храмът на ветровете

— Кои неща?

— Ами например за това, че накара Кара и Райна да ме изведат навън. Защо?

Дрефан изгледа първо Ричард, после Йоник. Разгърна наметалото си и го закачи зад една от кожените кесийки, които висяха на колана му. Отвори най-предната кесийка и изсипа малко прах върху една хартийка. Сгъна я на пакетче и я подаде на момчето.

— Йоник, преди да отидем при другите момчета, би ли отнесъл това на майка си? Кажи й да остави прахчето да покисне в гореща вода няколко часа, докато се получи отвара, после да я прецеди и да даде на всички ви да пиете тази вечер. Това ще укрепи силите ви.

Йоник погледна хартийката в ръката си.

— Разбира се. Веднага отивам да го дам на мама и се връщам.

— Не бързай — успокои го Дрефан.

— Чакаме те.

Ричард проследи с поглед как Йоник затваря вратата.

— Добре, знам, че искаше да ме изведат поради опасността от зараза от болното момче. Но нали опасността е за всички ни?

— Така е, но не знаех колко са напреднали нещата. Ти си Господарят Рал. Исках да си колкото се може по-далеч от огнището на болестта.

— Как става заразяването с чума?

Дрефан погледна Калан и Надин, после Улик и Иган, които бяха при стражите от двете страни на улицата. Въздъхна дълбоко:

— Никой не знае как чумата се разпространява между хората и дали изобщо се предава от човек на човек. Според някои тя е израз на гнева на духовете, изливащ се върху хората — тоест духовете решават кого да пометат. Според други бацилите се разпространяват във всяко кътче на заразеното място, дори цял град, и са заплаха за всички. Трети настояват, че може да се заразиш единствено чрез вдишване на инфектираните лъчения от тялото на болен. Изхождайки от съображения за сигурност, мога да отсъдя, че колкото си по-далеч от заразата, толкова е по-безопасно — като при огъня. Просто не исках да си наблизо — това е всичко.

Ричард бе толкова уморен, че чак му прилоша. Единствено ужасът го държеше на крака. Калан също бе стояла близо до момчето.

— Тоест, искаш да ми кажеш, че е възможно всички да сме се заразили само защото сме били в една къща с болен?

— Възможно е.

— Но семейството на болното момче не се е разболяло, нали? А са живели с него. Майка му се е грижила за него. Не би ли трябвало поне тя да се зарази — ако предположението ти е вярно.

Дрефан внимателно обмисли отговора си:

— На няколко пъти съм срещал изолирани огнища на чума. Веднъж — когато бях млад и все още се обучавах — отидох с един възрастен лечител до град Кастаген — където върлуваше чума. Там натрупах повечето от познанията си за болестта. Започнала с пристигането на търговец с вагон стока. По-късно станало ясно, че когато дошъл в града, човекът кашлял, повръщал и се оплаквал от ужасяващи главоболия. С други думи, чумата го била докопала, преди да се озове в града. Така и не разбрахме откъде се е заразил — може да е пил непречистена вода, да е общувал с болен фермер или просто духовете са го избрали за своя жертва. Хората от града, в желанието си да помогнат на уважавания си търговец, го сложили в стая, където той починал на следващата сутрин. За известно време всички си били добре и решили, че опасността ги е подминала. Скоро забравили за човека, умрял сред тях. Поради суматохата около разрастващата се епидемия в града, върлуващите болест и смърт, когато пристигнахме, чувахме различни предположения за това колко време е минало. Както и да е, накрая установихме, че първият местен се е почувствал зле най-малко четиринадесет или най-много двадесет дни след пристигането на търговеца.