20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Пленникът бе отведен.
— Граф дьо Гиш — продължи принцът, — вие не сте се виждали отдавна с баща си, останете при него. Господине — обърна се той към Раул, — ако не сте много уморен, последвайте ме.
— Дори накрай света, ваше височество! — извика Раул, изпълнен с непознат ентусиазъм от тоя млад пълководец, който му се струваше толкова достоен за славата си.
Принцът се усмихна; той презираше ласкателите, но много уважаваше ентусиастите.
— Хайде, господине — каза той, — вие сте добър съветник, току-що се убедихме в това; утре ще видим какъв войник сте.
— А аз какво ще правя, ваше височество? — попита маршалът.
— Останете да приемете войските; аз или сам ще дойда за тях, или ще ви изпратя куриер, за да ми ги доведете. Двадесет гвардейци на добри коне — само това ми е необходимо за конвой.
— Много малко — забеляза маршалът.
— Достатъчно е — каза принцът. — Имате ли добър кон, господин дьо Бражелон?
— Моят бе убит тая сутрин, ваше височество, и взех временно коня на слугата ми.
— Изберете си сам какъвто си искате кон в конюшните ми. Не се стеснявайте, вземете оня, който ви се стори най-добър. Той ще ви дотрябва може би още довечера, а утре — сигурно.
Раул не изчака да му се повтори това; той знаеше, че най-голямата учтивост по отношение на началниците, особено ако тия началници са принцове, е да се подчини веднага и безпрекословно; ето защо отиде в конюшните, избра си един кулест андалуски кон, оседла го, заюзди го сам, защото Атос го беше съветвал в опасни случаи да не доверява тая важна работа на никого, и се присъедини към принца, когато той се качваше на коня си.
— Сега, господине — каза му принцът, — ще бъдете ли тъй любезен да ми дадете писмото, което носите?
Раул му го подаде.
— Бъдете близо до мене, господине — каза принцът. След това пришпори коня, закачи поводите за дъгата на
седлото, както правеше винаги, когато искаше ръцете му да бъдат свободни, разпечата писмото на госпожа дьо Лонгвил и тръгна в галоп по пътя за Ланс, придружен от Раул и следван от малкия конвой; а през това време пратениците, които трябваше да съберат войските, полетяха по всички посоки. Принцът четеше в пълен галоп.
— Господине — каза той след една минута, — пишат ми най-похвални неща за вас. От своя страна ще ви кажа само едно: след това, което чух и видях, аз си съставих още по-добро мнение.
Раул се поклони.
Между това при всяка крачка, която ги приближаваше
към Ланс, топовните гърмежи се чуваха все по-близо. Очите на принца бяха вперени в тая страна неподвижно, като очите на хищна птица. Сякаш погледът му можеше да прониква през завесите от дървета, които му заграждаха хоризонта.
От време на време принцът издуваше ноздри, сякаш бързаше да вдъхне миризмата на барута, и пъхтеше като коня си.
Най-после топовете се чуха съвсем близо — очевидно беше, че до бойното поле оставаше най-много една левга. Действително при завоя на пътя се видя малкото село Оне1.
Селяните се бяха объркали съвсем; слуховете за жестокостите на испанците се пръснаха навсякъде и плашеха всички; жените бяха избягали вече към Витри; оставаха само няколко мъже.
Щом видяха принца, те дотичаха; един от тях го позна.
— А, ваше височество — каза той, — нали ще изгоните всички тия голтацииспанци и грабителилотарингци?
— Да — отговори принцът, — ако искаш да ми служиш за водач.
— На драго сърце, ваше височество. Къде желае ваше височество да го заведа?
— На някое високо място, откъдето бих могъл да видя Ланс и околностите му.
— В такъв случай зная какво ви трябва.
— Мога ли да ти се доверя? Добър французин ли си?
— Аз съм стар войник, бях при Рокроа, ваше височество.
— Дръж, ето ти за Рокроа — каза принцът, като му даде кесията си. — Сега искаш ли кон или предпочиташ да вървиш пеша?
— Пеша, ваше височество, пеша, винаги съм служил в пехотата. При това аз смятам да водя ваше височество по такива пътища, където вие сам ще трябва да ходите пеша.
— Тогава води ме, да не губим време.
Селянинът затича пред коня на принца и на сто крачки от селото зави по един малък път, губещ се в дъното на хубава долина. Около половин левга вървяха така под
——
1 Грешка в оригинала. Не е Оне (Aunay), а Ане (Аппау). — Б. пр.
прикритието на дърветата и топовните гърмежи ехтяха толкова близо, че след всеки гърмеж те очакваха да чуят край ушите си свистенето на снаряд. Най-после достигнаха една пътека, която се отделяше от пътя и се изкачваше по склона на планината. Селянинът тръгна по нея и покани принца да го следва. Принцът слезе от коня си, заповяда на един от адютантите си и на Раул да направят същото, а на другите да чакат заповедите му и да бъдат нащрек, и започна да се изкачва по пътеката.