През дивия Кюрдистан

— Ходих, ти наистина си такъв, какъвто те описват. Срещал ли си хора, при чието влизане ти се струва, че в стаята става по-мрачно?

— Познавам много такива.

— А случвало ли ти се е да се събереш с люде, които сякаш носят със себе си светлината на слънцето? Господ ги е дарил с най-голямата си милост: добро сърце и ведро лице.

— И такива познавам. Но са малко.

— Имаш право и ти самият си от тях.

— Казваш го от учтивост.

— Не, ефенди, аз съм стара жена, която вече никого не ласкае. Чух, че си велик воин. Но мисля, че най-големите си победи постигаш с характера си. Всички, с които се срещаш, те обикват.

— О, имам и много врагове!

— Те са лоши хора. Още не бях те видяла, а вече мислех за теб и те бях обикнала.

— Как е възможно?

— Моята приятелка Марах Дуримех ми разказа за теб.

— Марах Дуримех ли? — извиках изненадано. — Познаваш ли я?

— Да.

— Къде живее? Къде мога да я намеря?

— Не знам.

— Но щом е твоя приятелка, би трябвало да знаеш къде е.

— Марах Дуримех е ту тук, ту там. Прилича на птица, която живее ту на този, ту на онзи клон.

— Идва ли често насам?

— Тя не се появява като слънцето редовно в определен час, а пристига като освежителния дъжд, който пада ту тук, ту там, понякога късно, понякога рано.

— Кога очакваш пак твоята приятелка?

— Марах Дуримех може да е в Лисан още днес. Но може и да дойде чак след няколко луни. Възможно е и никога повече да не се появи, защото на гърба й тежат много повече години, отколкото на моя.

Всичко това звучеше толкова тайнствено, че загадката Марах Дуримех придоби още по-голямо значение.

— Значи те е посетила, като се е върнала от Амадие? — попитах аз.

— Да. Марах Дуримех ми разказа за теб. Каза, че може би, ще дойдеш в Лисан, и ме помоли да се грижа за теб като за собствен син. Може ли?

— С удоволствие. Но грижите си ще трябва да насочиш и към моите спътници.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. Аз съм майка на мелика, а той охотно се вслушва в съветите ми. Но сред вас има един човек, на когото моите грижи няма да могат да помогнат много.

— Кого имаш предвид?

— Бея на Гумри. Кой е той?

— Мъжът върху четвъртата рогозка. Той чува и разбира всяка твоя дума. Останалите обаче не говорят езика на тази страна.

— Кадир бей може спокойно да чуе всичко, което казвам. Знаеш ли какво сполетя нашите земи?

— Разказвали са ми много неща.

— Чувал ли си за Бедер хан бей, за Зайнел бей, за Нур Улах бей и Абд ас Сумит бей, четиримата убийци на християни? Тези кюрдски чудовища ни нападнаха от четири страни. Разрушиха къщите ни, изгориха градините ни, унищожиха реколтата ни, оскверниха божиите ни храмове, избиха мъжете и младежите, разкъсваха момичетата и момчетата, гонеха жените и девойките, докато се строполяха умиращи на земята, заплашвани от чудовищата дори и когато поемаха сетния си дъх. Водите на Саб бяха почервенели от кръвта на невинните жертви, а хълмовете и долините на страната бяха осветени от пожарите, поглъщащи нашите села. Един-единствен ужасяващ вик се разнасяше из цялата страна. Това беше предсмъртният вик на хилядите християни. Мютесарифът на Мосул го чу, но не изпрати помощ, защото искаше да си раздели плячката с разбойниците.