Веванач 1173 г., 8 секунди преди смъртта. Обект: проститутка. Произход неустановен.
Стрелата със заострен връх се заби в дървото до лицето на Каладин. Можа да усети как топлата кръв прокапа от драскотината на бузата му, стича се по лицето и се смесва с капките пот по брадичката му.
— Дръжте! — изрева той и се понесе по неравния терен с привичната тежест на моста върху раменете си. Наблизо — точно отпред и вляво — Мост Двадесет се запъна; четирима мъже отпред бяха поразени от стрелите и телата им спънаха останалите назад.
Паршендските стрелци бяха коленичили на отсрещната страна на пропастта и пееха спокойно въпреки градушката стрели от страната на Садеас. Черните им очи приличаха на парчета обсидиан. Без бяло. Само безизразното черно. В такива мигове — когато чуваше как хората пищят, плачат, крещят, вият — Каладин мразеше паршендите, точно колкото и Садеас, и Амарам. Как можеха да пеят, когато убиваха?
Паршендите пред неговия взвод опънаха тетивите и се прицелиха. Каладин изкрещя срещу тях и усети странен прилив на сила, щом пуснаха стрелите.
Те изсвистяха през въздуха като съсредоточена вълна. Десет удариха дървото близо до главата на Каладин, силата им го разтърси и се разлетяха трески. Нито една стрела обаче не попадна в човешка плът.
Оттатък пропастта неколцина от стрелците на паршендите свалиха лъковете и спряха да пеят. На зловещите им лица бе изписано смайване.
— Долу! — ревна Каладин, когато отрядът достигна пропастта. Тук повърхността бе неравна и покрита със скални пъпки. Каладин настъпи една от лианите на растението и то се прибра. Мостовите вдигнаха моста от раменете си и го свалиха, после с тренирано движение отстъпиха настрана и го свалиха на земята. Останалите шестнадесет мостови отряди се изравниха с тях и поставиха мостовете си. Зад тях по платото трополеше тежката кавалерия на Садеас.
Паршендите стреляха отново.
Каладин стисна зъби, натисна с тежестта си една от страничните греди и помогна да прехвърлят масивната конструкция през пропастта. Мразеше този момент; мостовите бяха много изложени. Стрелците на Садеас продължиха работата си и преминаха към точна стрелба, която да отхвърли паршендите. Както винаги, стрелците сякаш не се притесняваха, че ще ударят мостовите, и няколко от стрелите им прелетяха опасно близо до Каладин. Той продължи да бута, да се поти и да кърви и почувства прилив на гордост от Мост Четири. Вече започнаха да се движат като войници, с бърза стъпка, да променят посоката и да затрудняват стрелците да се прицелват в тях. Щяха ли да го забележат Газ или хората на Садеас?
Мостът се намести с грохот и Каладин викна да се оттеглят. Мостовите се отдръпнаха от пътя и се промъкваха между дебелите черни стрели на паршендите и по-тънките зелени на садеасовите стрелци. Моаш и Скалата се качиха на моста, изтичаха по него и скочиха до Каладин. Другите се разпръснаха около края на моста и се снишиха пред кавалерийския пристъп.
Каладин се задържа и махна на хората си да се оттеглят от пътя. Щом го направиха, погледна към набучения със стрели мост. Нито един улучен. Чудо. Обърна се…
Някой се препъна от другата страна на моста. Дуни. От рамото на младия мъж стърчеше стрела в бяло и зелено. Очите му бяха широки и замаяни.
Каладин изруга и се затича обратно. Не бе направил и две стъпки и една черна стрела удари младежа от другата страна. Той падна на пътеката на моста и кръвта му опръска тъмното дърво.
Конете не забавиха хода си. Каладин като обезумял достигна страната на моста, но нещо го дръпна назад. Ръце на раменете му. Спря се, обърна се и видя Моаш. Каладин му изръмжа и опита да го бутне, но другият го бутна настрана и го спъна с движение, на което самият Каладин го бе научил. Моаш се хвърли на земята и задържа Каладин там, докато тежката конница гърмеше по моста, а по сребристите им брони звънтяха стрели.
Счупени парчета от дръжките на стрели се посипаха по земята. Известно време Каладин се противеше, после се отпусна.
— Мъртъв е — рязко му каза Моаш. — Не можеше да сториш нищо. Съжалявам.
Не можеше да сториш нищо…
Въобще не мога нищо да сторя. Отче на Бурите, защо не мога да ги спасявам?
Мостът спря да се клати, кавалерията се вряза в паршендите и отвори място за пехотинците, които се затичаха през моста след нея. Конниците щяха да се оттеглят, след като пехотинците отвоюваха терена; конете бяха твърде ценни, за да бъдат излагани на опасност в дълги сражения.
