Пътят на кралете (том II)

— Да си спомняш някакви особени неща, които да можем да проверим? — попита Ренарин. — Имена? Места? Събития, които могат да бъдат намерени в историята?

— Последното видение бе от място, наречено Трескавата кула — каза Далинар.

— Никога не съм го чувал — отвърна Адолин.

— Трескавата кула — повтори Далинар. — Във видението ми наблизо се водеше някаква война. Сияйните се сражаваха на предната линия. Изтеглиха се при тази крепост и оставиха оръжията си.

— Може би ще можем да намерим нещо в историята — изрече Ренарин. — Доказателство, че или тази кула е съществувала, или че Сияйните не са извършили там това, което си видял. Тогава ще знаем, нали? Ще знаем дали сънищата са фантазия или истина.

Далинар се усети как кимва. Никога не му бе хрумвало да ги проверява, отчасти защото от началото ги бе приел за истински. След като започна да задава въпроси, бе по-склонен да запази съдържанието на виденията скрито и да не говори за него. Но ако знаеше, че наблюдава реални събития… е, това поне изключваше възможността за лудост. Нямаше да оправи всичко, но щеше доста да помогне.

— Не знам — намеси се Адолин, по-скептичен. — Татко, говориш за времената преди Йерокрацията. Ще можем ли да намерим нещо в историческите книги?

— Има запазени съчинения от времето на Сияйните — отвърна Ренарин. — Това не е толкова отдавна, като Дните на сянката от Епохите на Вестителите. Можем да попитаме Ясна. Тя не се ли занимава с това като вериститалианец?

Далинар погледна Адолин.

— Изглежда си струва да се опита, синко.

— Може би — отговори той. — Но не можем да вземаме за доказателство съществуването само на едно място. Може да си чул за тази Трескава кула и затова да си я спомняш.

— Добре — каза Ренарин. — Това може и да е истина. Но ако видяното от татко са само фантазии, то тогава със сигурност ще можем да докажем, че част от тях не е истинска. Невъзможно е всяка подробност, която си представя, да е взета от някой разказ или историческо съчинение. Някои аспекти на фантазията трябва да са напълно нереални.

Адолин бавно кимна.

— Аз… прав си, Ренарин. Да, планът е добър.

— Трябва да вземем някоя от писарите ми — каза Далинар. — За да мога да диктувам видението, докато е още свежо.

— Да — съгласи се Ренарин. — Колкото повече подробности имаме, толкова по-лесно ще бъде да потвърдим — или да оборим — истинността на виденията.

Далинар направи гримаса, остави чашата си и отиде до останалите. Седна.

— Чудесно, но кого ще използваме да записва думите ми?

— Имаш много писари, татко — каза Ренарин.

— И всяка от тях е дъщеря или жена на мой офицер — отговори му Далинар. Как да обясни? За него бе достатъчно болезнено да излага слабостта си пред синовете си. Ако сведения за виденията му достигнеха до офицерите, това можеше да отслаби бойния дух. Може би в някакъв момент щеше да разкрие тези неща на хората си, но трябваше да го направи внимателно. А и трябваше най-напред да разбере дали е или не е луд, преди да се обръща към останалите.