Пътят на кралете (том II)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том II)». Краткое содержание книги:
— Да речем — каза Адолин. Звучеше недоволно.
— Поговорих си известно време с твоята млада дама от вчера — продължи леля му. — Данлан? Смятам, че изборът ти е мъдър. Има ум в главата си.
Адолин се въодушеви.
— Ти я харесваш?
— Доста — отговори Навани. — Освен това открих, че много обича пъпеши. Знаеше ли това?
— Всъщност не.
— Добре. Щеше да ми е неприятно да съм се занимавала да намеря средство да я привлечеш и да открия, че вече си го знаел. Пътем си позволих да купя кошница пъпеши. Ще ги намериш в преддверието, пазени от отегчен войник, който не изглеждаше зает с нещо важно. Ако я посетиш с тях днес следобеда, смятам, че ще бъдеш много добре приет.
Адолин се подвоуми. Вероятно знаеше, че Навани го отклонява от притесненията му за Далинар. Както и да е, той се отпусна, а след това се усмихна.
— Е, това ще е приятна промяна, предвид събитията напоследък.
— Предположих, че може да бъде така — каза леля му. — Предлагам да тръгваш скоро; пъпешите са съвсем узрели. Освен това, искам да говоря с баща ти.
Адолин я целуна по бузата.
— Благодаря ти, Машала.
Позволяваше й неща, които не позволяваше на останалите; около любимата си леля отново се усещаше дете. Усмивката му стана по-широка, щом излезе през вратата.
Далинар също се усмихна. Навани добре познаваше сина му. Ала усмивката не продължи дълго, щом осъзна, че излизането на Адолин го оставя сам с Навани. Изправи се.
— За какво искаш да ме молиш?
— Не казах, че искам да те моля за нещо. Просто исках да поговорим. Все пак сме едно семейство. Не прекарваме достатъчно време заедно.
— Ако искаш да говориш, ще доведа няколко войници, за да присъстват.
Далинар погледна към преддверието. Адолин бе затворил втората врата в края му и така бе премахнал видимостта между баща си и гвардейците му.
— Далинар — каза тя и го приближи. — Това ще обезсмисли изпращането на Адолин. Исках малко уединение.
Той усети, че се стяга.
— Трябва да си вървиш.
— Трябва ли?
— Да. Хората ще го сметнат за неприлично. Ще говорят.
— Значи намекваш, че би се случило нещо неприлично? — гласът на Навани прозвуча почти момичешки.
— Навани, ти си моя сестра.
— Не сме кръвни роднини — отвърна му тя. — В някои кралства съюзът между нас би ни бил наложен по силата на традицията веднага след смъртта на брат ти.
— Не сме в някоя друга страна. Това е Алеткар. Има си правила.
— Разбирам — каза тя и го приближи още повече. — А какво ще направиш, ако не си отида? Ще поискаш ли помощ? Ще наредиш да ме извлекат?
— Навани — произнесе той измъчено. — Моля те. Не прави това отново. Уморен съм.
— Отлично. Така може по-лесно да получа това, което искам.
Той затвори очи. Не мога да направя това точно сега. Видението, сблъсъкът с Адолин, собствените му несигурни чувства… Вече не знаеше какво да прави с нещата.
Проверката на виденията бе добро решение, но той не можеше да се отърси от липсата на посока, изпитвана заради неспособността му да реши каква да е следващата му стъпка. Обичаше да взема решения и да се придържа към тях. Не можеше да го направи.
Това го дразнеше.
— Благодаря ти за писането и за готовността ти да пазиш всичко това тайна — отвори той очи. — Но наистина трябва да те помоля да напуснеш сега, Навани.
— О, Далинар — произнесе тя тихо. Беше достатъчно близо, та той можа да усети парфюма й. Отче на Бурите, тя бе красива. Щом я видя, в ума му се върнаха спомени за отдавна отминали дни, когато я желаеше тъй силно, че почти намрази Гавилар, задето бе спечелил привързаността й.
— Не можеш ли просто да се отпуснеш? — попита тя. — Само за малко?
— Правилата…
— Всеки друг…
— Не мога да бъда всеки друг! — Далинар го произнесе по-рязко, отколкото бе възнамерявал. — Ако пренебрегна кодекса и етиката, какво съм аз, Навани? Останалите Върховни принцове и светлооки заслужават упрек за онова, което вършат, и аз съм им го казвал. Ако аз изоставя принципите си, то тогава ставам нещо много по-лошо от тях. Лицемер!
Тя замръзна.
— Моля те — каза й той напрегнато. — Просто си тръгни. Не ме дразни днес.
Тя се подвоуми, после си тръгна, без да каже дума.
Никога нямаше да разбере колко много той искаше тя да му бе възразила още веднъж. В това състояние, най-вероятно не би могъл да спори по-нататък. Щом вратата се затвори, той седна в стола си и издиша дълбоко. Затвори очи.