Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— Да, леля ти е пробивна дама, грамотно е действала. Между другото, обърни внимание — внезапно смени темата Велхеор. — Виждаш ли ей там онзи замък в далечината?
Послушно погледнах и наистина видях на самия край на гробището няколко кули, част от каменна стена и огромна статуя на Кървавия Бог. Крилатата статуя от червеникав камък ми напомняше на някои от участниците в най-лошите ми кошмари и беше просто невероятно, че досега не бях обърнал внимание на тази прилика. Явно гледката на безкрайните кръстове и гробове твърде много ме беше шокирала и видимо извадила от равновесие.
— Там ли започва земята на вампирите?
— Да — потвърди Велхеор. — Това е моя родов замък, той е точно на границата на нашите земи.
— Леле — изненадах се аз. — Имаш си свой собствен замък?
Вампирът се засмя:
— И не само един. Едно време се увличах по архитектурата и какво ли не съм строил. Но робите избягаха…
— Робите?!
— Ами да — Велхеор замечтано завъртя очи. — Ех, какви времена бяха. Но това беше преди петнадесет века. Сега по нашите земи живеят най-обикновени хора.
— По собствена воля? — изумих се аз.
— Разбира се. Ние им създаваме прекрасни условия за живот — нашите земи са много плодородни, а свободната безмитна търговия с Пограничните райони позволява на хората да получат всичко, от което се нуждаят. Кой ще се отнася лошо с овце, даващи вълна?
Той за хората ли говореше така? Дракон да ме вземе, все забравях, че Велхеор е чудовищно древен вампир. Досега не можех да си представя как потомствените вампири се отнасят към нас, хората. Овце, даващи вълна? Храна, с която може да си поиграеш за собствено удоволствие?
— И какво, периодично ви дават жертви? — намръщих се аз. — По трима души на месец… или как?
— Така никакви хора няма да останат — изсумтя Велхеор. — Ти си като малко дете, честна дума. Имаме си собствени начини да получим кръв, без да убиваме хората.
Нещо не се връзваше.
— Тогава защо вампирите постоянно обикалят из градовете в Пограничните райони, щом вашите земи са пълни с храна?
— Заради ловния дух — разцъфна в зъбата усмивка вампирът. — Искат да почувстват страха на жертвата, а също и как животът изтича от нея капка по капка. Като цяло тези желания са най-типични за Бойния клан Сеон, именно тези момчета най-често отскачат до вашите градове. Управляващият клан счита лова на хора за под своето достойнство, освен това те най-често завързват приятелства с хората, например като Келнмиир и неговия чичо. Дневният клан няма нужда от кръв, а що се отнася до нас… — той замълча за известно време. — Вампирите от клана Хеор са твърде нестандартни. Всичко е до настроението.
Погледнах подозрително към вампира:
— И какво ти е настроението сега?
— През този век в мен се пробуди неочаквано човеколюбие… — Велхеор забеляза как направих неволна крачка встрани и насмешливо добави: — В добрия смисъл на думата.
Въпреки доста дългото общуване, аз все още не се чувствах много удобно редом до най-кървавия вампир на хилядолетието. Стряскащо беше да си представя колко много човешки живота беше отнел. Сигурно биха заели немалка част от Великото гробище…
„Не, по-добре да не мисля за това — потръпнах аз. — Все пак ще обикалям с него из земите на вампирите.“ Ох, дракон да ме одере… дори да си го представя беше страшно. Така, трябва да се стегна и да мисля само за работата!
— А дълго ли ще пътуваме до замъка на клана Сеон?
— До земите им има два дни път — сви рамене Велхеор. — Днес ще пренощуваме в моя замък, а утре ще се опитаме да намерим водач. В същото време трябва да разузнаем положението в страната, не бих искал случайно да се забъркаме в местни разправии.
С всяка минута научавах все повече за живота на вампирите. Оказва се, че те също имат междуособни войни. Сигурно приятел на приятеля робите… тоест жителите на близките села наобикаля.
— Да тръгваме — махна с ръка вампирът. — Стига сме се любували на гледката. До замъка ще трябва да вървим почти цяла нощ.
И тогава ми просветна.
— Значи ще вървим през Великото гробище… през нощта?
— Разбира се — доволно се усмихна вампирът. — Ех, романтика. Някога обичах да си уговарям срещите в една от тези прекрасни гробници. Младост, младост…
М-да… хората и вампирите имаха много различна представа за романтика. За младостта също. А и, дракон да го вземе, защо трябва да пресичаме гробището през нощта?!
Разбира се, постарах се да се стегна и да задам този въпрос без много емоция. Надявах се, че се получи и гласът ми не трепна предателски.
— Реших да съчетая полезното с приятното — спокойно отвърна Велхеор. — На теб ти е все едно, а аз обичам нощните разходки. Слънцето го няма, а и гробището през нощта придобива особено очарование. Освен това забрави ли, че всеки час е важен за нас?