Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
Скръцнах със зъби и с героично усилие на волята си наложих да запазя мълчание. А така ми се искаше да кажа, че въпреки неудобството от излагането на слънце предпочитах да пътувам през Великото гробище само през деня.
— Но ще трябва да се движим по-тихо — нареди Велхеор.
— Бих хапнал — мрачно напомних аз.
— Ще хапнем в замъка — отвърна вампирът. — Ей го къде е.
Спомняйки са на какво разстояние от Лайминг се намира замъкът, аз изразих сериозни съмнения, че ще успеем да се доберем до там преди да умра от глад. Уви, Велхеор беше непреклонен и след няколко минути стигнахме до портите на града. Мощната конструкция от дърво и желязо се охраняваше от двама стражи, които можеха да съперничат по затлъстяване с небезизвестния трол Гръм. Бяха облечени в смешни стоманени брони, силно ограничаващи движенията и превръщащи и без това едрите фигури в някакви подобия на топки. Забавната картинка се допълваше от дълги бради.
— Къде сте тръгнали през нощта? — недоволно попита единият от пазачите.
— Романтична разходка — отвърна Велхеор, преди да успея да си отворя устата.
Под подигравателните погледи на стражите едва не потънах в земята от срам.
— Имаме работа! — казах рязко. — Отворете вратата!
И едва тогава си спомних, че грубият ми тон не е подкрепен с нищо — нямах ливрея на Майстор! За щастие пазачите не обърнаха внимание на дързостта ми и само свиха рамене.
— Моля, заповядайте — измърмори първият страж, отваряйки вратата. — В гробището през нощта…
— Всеки има право на глупава смърт — сви рамене вторият.
С това мило пожелание напуснахме града и излязохме на пътя, водещ към Великото гробище. Пазачите ни изпратиха с такива погледи, сякаш отивахме на последния си път. Дори ми се стори, че чух единия да мърмори заупокойна молитва, докато минавахме през портите.
Действие 2
— Не увесвай нос! — Велхеор успокоително ме потупа по гърба, принуждавайки ме да направя няколко бързи крачки напред, за да не падна. — Къде е ловният ти дух?
— Забравих го в къщи — промърморих под нос, изпровождайки с обречен поглед скриващото се зад хоризонта слънце.
В паметта ми услужливо изплуваха многобройни легенди за ходещи мъртъвци, не особено красиви рисунки от древни книги и съвсем невероятни ужасяващи истории, предавани от уста на уста.
— Ами… Велхеор… — не устоях аз и зададох вълнуващия ме въпрос: — съшествуват ли ходещи мъртъвци?
Знам, глупав въпрос, особено след срещата със Съществото и пътуванията из световете. Може би ги няма, ако не в нашия свят, то поне в това гробище.
— Е, ти пък — разсмя се вампирът.
Въздъхнах с облекчение:
— Не съществуват?
— Разбира се, че съществуват! Великото гробище просто гъмжи от тези същества. Ако не бяха те, крадците отдавна щяха да са разграбили всичко. Всичко започва още в древни времена, когато много магове са слагали заклинания на гробовете на своите близки, за да не бъдат осквернявани. Имало дори особено луди магьосници, които са идвали на гробището с надежда да вдигнат армия от мъртъвци и да завладеят целия свят. Повечето от тях умирали от собствените си заклинания, но някои… постигали определени резултати.
Замръзнах насред крачката си, а Велхеор спокойно продължи да върви и да разказва:
— Разбира се, обикновено самите резултати разкъсвали нещастните магьосници на парчета. Все пак да се управляват тъпи същества е практически невъзможно, това го знам, зашото съм ги изследвал в продължение на десетилетия… — той се обърна. — Какво става?
„Аз там не стъпвам!“ — изкрещях мислено. Само среща с успешни експерименти на полудели магьосници ми трябваше! Нямаше ли друг начин?
И тогава улових изучаващия поглед на вампира. Изглежда тормоза на Велхеор си имаше точно определена цел — той явно ме проверяваше, като ме плашеше още в самото начало на пътуването. Може би в действителност ходещите мъртъвци изобщо не съществуваха? Във всеки случай нямаше смисъл да показвам страх пред него.
— Връзката ми се развърза — отговорих смутено и бързо настигнах вампира. — Добре де, мъртъвци като мъртъвци.
В края на краищата аз бях възпитаник на Академията! След срещата със Съществото не би трябвало да се страхувам от някакви си вдигнати с магия скелети! Ако атакуващите заклинания им действаха нормално, ще мога съвсем лесно да ги изгоря, дракон да ги вземе. Но ако са като мъртъвците, които неотдавна срещнах в Коридора на съдбата, ще е голям проблем, защото там на всеки унищожен труп веднага се появяваха нови два.