Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Коя е тази Нуная? — Елиане потрепери.
— Тя е главната отвън, зад стените. По-стара е и знае много. — Момичето се поколеба. — С Джехане са приятелки. Тя й продаде мулетата, когато заминаваше.
— И това ли знаеш?
— Онази нощ аз я заведох при Нуная. Не можехме да оставим Джехане така! — Отново нотка на предизвикателство и гордост.
— Благодаря. Сигурна съм, че нямаше да я оставите. Казах ти, тя знае да си подбира приятелите.
— Джехане винаги е била добра към мене. — Момичето сви рамене с престорено безразличие. — Аз лично не виждам нищо лошо в това да наричаш луните сестри.
Елиане с мъка се сдържа да не се усмихне, напук на страха. Момичето беше едва петнадесетгодишно.
— За съжаление, някои не са на същото мнение.
— Знам. Джехане добре ли е?
— Мисля, че да. — Елиане се поколеба. — Тя е в Рагоса, работи там.
Момичето кимна доволно.
— Ще кажа на Нуная. Е, това е всичко, което исках да ви кажа. Нуная каза, че трябва да внимавате. Да помислите дали не е по-добре да се махнете оттук. Казва, че хората са изнервени заради исканията на онзи крал от север от… как беше, Руенса?
— Руенда — поправи я Елиане. — Заради париаса ли? Какво общо имат киндатите с това?
— Мене ли питате? — Момичето отново сви рамене. — Аз чувам разни неща, но не разбирам много. Нуная смята, че има нещо подозрително в цялата работа, това е.
Елиане не отговори. Гледаше момичето. Този шал наистина не беше за такова време. Импулсивно, изненадвайки самата себе си, свали сивия си плащ и загърна момичето.
— Аз имам друг — каза тя. — Дали ще ти го откраднат?
Очите на момичето се разшириха и то попипа топлия вълнен плащ.
— Само през трупа ми!
— Добре тогава. Благодаря за предупреждението.
— Госпожо!
Елиане спря и се обърна.
— Знаете ли магазина за играчки в дъното на Улицата със седемте завоя?
— Виждала съм го.
— Точно след него, досами стената, има липа. Зад нея край стената има храсталак. Оттам може да се излезе. Има малка вратичка, която се заключва, но ключът е окачен на един пирон отзад на дървото, горе-долу на моята височина. Ако ви се наложи да излезете, този път ще ви изведе до нас.
Елиане безмълвно кимна, после каза:
— Радвам се, че дъщеря ми има такива приятелки. После закрачи обратно към слънчевата светлина, която сега, без плаща, вече не я топлеше.
Реши тази сутрин да пропусне пазара, който обикновено й доставяше удоволствие. Щеше да прати някой от слугите. Беше й студено. Сви към киндатския квартал и къщата, която беше неин дом вече тридесет години.
„Дали не е по-добре да се махнете оттук?“ Ни повече, ни по-малко.
Скитниците. Вечно трябваше да бягат. Да кръстосват като луните сред ярките неизменни звезди. Но по-ярки от тях, както обичаше да казва Исхак. По-ярки от звездите и по-нежни от слънцето. А за тях двамата Фезана твърде дълго беше дом.
Реши да не му казва нищо.
На другия ден, когато излезе да си купи нов плащ — оказа се, че старият е вече доста изтъркан — към нея се приближи непознат кожар, джадит.
Чакаше я пред охраняваната порта на Киндатския квартал и я настигна, когато тя свиваше зад ъгъла. Беше преизпълнен с почтителност и явно изплашен. Без да губи време, той й обясни за какво е дошъл. Съобщението му беше същото като на момичето предния ден. Той също беше пациент на Джехане, по-точно момчето му. Доколкото Елиане успя да схване, една от пелиновите настойки на Исхак беше излекувала детето от опасна треска миналото лято. Мъжът не беше забравил. И той обясни, че може би ще е най-добре да напуснат Фезана за няколко месеца, още преди края на пролетта. Мъжете в кръчмите говорели неща, които не предвещавали нищо добро.
Хората били ядосани. И вече не се опитвали да озаптват по-разпалените ваджии по улиците. Тя направо го попита дали смята да се махне със семейството си, ако заплахата се разпростре и върху джадитите. Човекът призна, че е решил да смени вярата си след толкова години на съпротива. И на първата пресечка сви встрани, без да се огледа. Елиане така и не разбра името му.
Тя си купи плащ от едно магазинче на Улицата на тъкачите, в което пазаруваше повече от десет години. Стори й се, че собственикът е по-хладен от друг път, дори малко рязък.