Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Чичо Джон — ако не беше на петдесет години и не заемаше положението на глава на семейството наравно с другите мъже — би предпочел да се откаже от почетното място до шофьора. Той с удоволствие би го отстъпил на Роуз от Шарън. Но това бе изключено, защото тя бе жена, и то млада. И чичо Джон се чувствуваше неловко, очите му печално гледаха встрани, в силното му мършаво тяло се чувствуваше напрежение. Самотата като стена го отделяше от хората, от естествените хорски потребности. Той ядеше малко, не пиеше, бе вдовец. Ала неутолените страсти зрееха, натрупваха се в душата му и накрая избликваха навън. Тогава той хищно се нахвърляше на храната и се натъпкваше до повръщане; или пиеше пърцуца или уиски, превръщайки се в треперещ паралитик с червени, сълзящи очи; или се мъкнеше с някоя развратница в Салисо. За него разказваха, че веднъж отишъл чак до Шоний, платил за три проститутки едновременно и в продължение на един час пухтял и се забавлявал с безчувствените им тела. Но като се наситил, чичо Джон тръгнал пак тъжен, посрамен и както преди самотен. Криел се от хората и се опитвал да изкупи вината си поне с подаръци. Тогава почнал да се вмъква тайно в къщите и да пъха под възглавниците на децата пакетчета дъвка. Тогава почнал да сече дърва и да не взима за това пари. Тогава почнал да раздава на хората всичко, каквото имал: седлото си, коня си, новите си обувки. Никой не можел по онова време да говори с него, защото той бягал от всекиго, а ако, без да ще, се натъквал на хора, затварял се в себе си и ги гледал с изплашени очи. Смъртта на жена му и последвалите след това дълги месеци доброволно затворничество му наложили своя печат: мъчило го угризение на съвестта, мъчил го срам и сега вече нищо не могло да наруши самотата му.