Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Как ще живеем, когато ни отнеха живота? Как ще познаем самите себе си, когато ни отнеха миналото? Не. Остави го. Ще го изгорим.
Те седяха, гледаха тези вещи и се мъчеха да ги изличат с огън в паметта си. Как ще живееш отсега нататък, без да знаеш каква е земята отвъд прага ти? И като се събудиш нощем и разбереш, разбереш, че върбата я няма тук? Може ли да живееш без тази върба? Не, не можеш. Защото върбата — това си ти. И болката, изпитана на ей този дюшек, ужасната болка — това си ти.
Пак децата… Ако Сам вземе индианския си лък и дългата си пръчка, и аз ще взема две неща. Избирам пухената възглавница. Тя е моя.
И изведнъж всички бяха обзети от безпокойство. Трябва по-бърже да се махат оттук. Не бива да се чака. Повече не бива да се чака. И те натрупаха посред дворовете останалото имущество и го подпалиха. Стояха и гледаха как то гори, а после с трескава бързина натовариха автомобилите и потеглиха на път, потеглиха в праха. Прахът остана във въздуха дълго след като натоварените коли се бяха изгубили в далечината.
Десета глава
Когато камионът замина, натъпкан догоре с инвентар, с тежки инструменти, кревати, дюшеци — целият движим имот, който можеше да се продаде, Том тръгна из земята на чичо си. Той постоя в плевника, надникна в опустелия обор, в пристройката за инвентара, разрови с крак събралия се там боклук, преобърна един счупен зъбец на косачка. Обиколи всички места, с които го свързваха някакви спомени — червения бряг, където бяха лястовичите гнезда, върбата край кочината. Две свини с грухтене опънаха глави към него през преградката; те бяха черни, отпуснали се на слънцето, кротки. И с това поклонничеството му се свърши, той се върна в къщи и седна на стъпалото, където току-що се бе преместила сянката. Зад гърба му в кухнята шеташе майка му, тя переше детско бельо в една кофа; от лактите на силните й, луничави ръце капеше сапунена пяна. Веднага щом Том седна на стъпалото, тя се изправи и дълго го гледа, отначало в лицето, после отстрани, а когато той премести поглед върху обляния в слънце двор — загледа тила му. После отново се зае с прането.
Тя каза:
— Том, смятам, че в Калифорния няма да бъде лошо.
Той се обърна и я погледна.
— А кой казва, че там ще бъде лошо?
— Никой. Само че всичко ми се струва много хубаво. Тук раздаваха едни листчета. Какво ли не беше написано на тях — каквато искаш работа, имало там, високи заплати и все такива неща! После писаха във вестника колко хора им трябват за гроздобер, за беритба на портокали и праскови. А нали е приятна работа, Том, да се берат праскови? Дори да не ни разрешават да ядем, все ще си скрием по някоя гнила праскова. И под дървета добре се работи — има сянка. Много е примамливо, та чак ме хваща страх. Не вярвам аз. Страхувам се, че всъщност ще излезе съвсем не тъй хубаво.
Том каза:
— Недей летя с вярата си по-високо от орлите, защото ще пълзиш с червеите.
— Тъй, тъй, това е от свещеното писание, нали?
— Струва ми се, че е оттам — отвърна Том. — Когато прочетох книгата „Победата на Барбара Уърд“, свещеното писание се изпари от главата ми.
Майка му тихо се разсмя и отново се зае с прането. После почна да извива панталони, ризи и мускулите на ръцете й се издуха като въжета.
— Твоят дядо по баща също все цитираше писанието. Но, господи, как бъркаше! Постоянно го бъркаше с „Алманаха на доктор Майлс“32. Четеше ни го от кора до кора на глас. Там имаше много писма от тези, дето ги мъчи безсъние или болки в кръста. Почне да преразказва на другите това, та да ги поучи, и прибавя: „Това е притча от свещеното писание.“ Баща ти и чичо Джон му се смеят, а той се сърди. — Тя остави изстисканото пране като наръч дърва на масата. — Том! Казват, че трябва да пътуваме две хиляди мили. Нали това е много далеч? Видях картата: високи планини, също като тези на цветните картички, и право през тях трябва да се промъкваме. Колко ще трябва да пътуваме? Как мислиш, Томи?
— Не зная — отвърна той. — Две седмици, а ако ни провърви, може и за десетина дни да стигнем. Слушай, майко, ти напразно се безпокоиш. Ще ти разкажа как живеят хората в затвора. Не бива да мислиш кога ще те пуснат на свобода. Ще се побъркаш. Трябва да мислиш за настоящето, за утрешното, за бейзболния мач в събота. Точно тъй трябва да се живее. Така живеят всички осъдени на доживот. А новаците удрят глави о вратата. И все пресмятат колко още им остава. Защо? Живей си ден за ден.
32
„Алманах на доктор Майлс“ — домашен медицински наръчник.