Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Защо настояваш да го изведем тази вечер? Защо не го оставим да си почива? — попитах аз Адаир заядливо, докато се качвахме във файтона. Той ме погледна, все едно бях бавноразвиваща се или досадно хлапе.
— Защото не искам да се свие на тъмно в стаята си и да мисли за това, което е оставил зад гърба си. Искам да се радва на света.
Усмихна се на Джонатан, който се взираше мрачно пред прозореца на файтона и не забелязваше дори ръката на Тилде, която провокативно го опипваше по коляното. Нещо в отговора на Адаир не ми се връзваше, а се бях научила да се доверявам на инстинктите си, за да познавам кога ме лъже. Той искаше да покаже Джонатан, но не можех да разбера защо.
Файтонът ни закара във висока величествена къща недалеч от парка Бостън Комън — дома на юрист, чиято съпруга се беше побъркала по Адаир или по-скоро по това, което той олицетворяваше: европейската аристокрация и изисканост (сама ако знаеше, че приема в дома си сина на скитник, чиито ръце бяха изцапани с кръв и имаха кал под ноктите). Съпругът й заминаваше за фермата им на запад от града, когато жена му организираше такива празненства, и по-добре, защото щеше да получи удар, ако разбереше какво се случва в дома му и как тя харчеше парите му.
Освен че висеше на ръката на Адаир през по-голямата част от вечерта, съпругата на юриста се опитваше да събуди интереса му към дъщерите си. Въпреки че Америка наскоро бе извоювала независимостта си и бе предпочела демокрацията пред монархията, някои все още се опияняваха от кралските особи и тази жена вероятно тайно мечтаеше да омъжи една от дъщерите си за някой мъж с титла. Очаквах, когато пристигнем, тя да се спусне върху Адаир в роклята си от тафта и да започне да му прави реверанси, а след това да настани дъщерите си близо до графа, за да може той да им наднича в деколтетата, без да се мъчи.
Когато Джонатан влезе в балната зала, настъпи тишина, а после хората зашушукаха. Няма да е пресилено, ако кажа, че всички очи бяха обърнати към него. Тилде го бе хванала под ръка и го поведе към Адаир, който разговаряше с домакинята.
— Позволете да ви представя — започна Адаир и обяви на жената на юриста фалшивата самоличност на Джонатан: Джейкъб Мур, често срещано и обикновено име. Тя вдигна глава и остана безмълвна. — Той е мой американски братовчед, можете ли да повярвате? — прегърна Адаир приятелски Джонатан през шията. — Майките ни са от един род в Англия. Далечен клон на моето семейство…
Адаир млъкна, защото стана ясно, че за първи път, откакто бе пристигнал в Америка, никой не го слуша.
— Отскоро ли сте в Бостън? — попита домакинята Джонатан, без да откъсва очи от лицето му. — Защото щях да помня, ако съм ви виждала преди.
Стоях до масата с пунша заедно с Алехандро и гледах как Джонатан се мъчи с обясненията и се налага Адаир да го спасява.
— Предполагам, че няма да останем дълго тук тази вечер — казах аз.
— Няма да е толкова лесно, колкото си мислеше Адаир — посочи ги с чашата си Алехандро. — Това лице не може да се скрие. Ще се разчуе, може да стигне даже чак до проклетото ти село.
Но имаше и по-голям проблем. Това си мислех, докато гледах Джонатан и Адаир. Жените не се тълпяха около европейския аристократ, а около високия непознат. Зяпаха го иззад ветрилата си; заставаха с пламнали лица до него и чакаха да ги представят. Бях виждала и преди подобни изражения и осъзнах, че това никога няма да се промени. Където и да отидеше Джонатан, жените се опитваха да го обсебят. Дори да не ги насърчаваше, те пак го преследваха. Състезанието и в Сейнт Андрю беше достатъчно тежко, но от сега нататък Джонатан никога нямаше да бъде само мой. Винаги щях да го деля.
В онази вечер Адаир с радост остави Джонатан да бъде център на внимание и следеше внимателно реакциите на гостите. Но аз се чудех докога щеше да продължи това. Той не беше от хората, които живеят в чужд свят, и досега не бе имал конкурент за мястото си на звезда. Джонатан нямаше избор.
— Боя се, че скоро ще си имаме неприятности — промърмори Алехандро.
— Край Адаир винаги има неприятности. Въпросът винаги е само един колко ще са големи.
Останахме по-дълго, отколкото очаквах. Нощта бе започнала да се предава пред моравите отблясъци на зората, когато се прибрахме в къщата изтощени и смълчани. Забелязах, че Джонатан е успял въпреки всичко да излезе малко от черупката си. Бузите му бяха силно зачервени (прекалено много пиене?) и определено не беше напрегнат като преди.