Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Изкачихме стълбите мълчаливо, шумът от стъпките ни по мраморните стъпала отекваше в голямата празна къща. Тилде дръпна Джонатан за ръката и се опита да го заведе в стаята си, но той се измъкна от нея и поклати глава. Един по един всички изчезнаха зад богато украсените врати на спалните си и останахме само Джонатан, Адаир и аз. Точно се канех да придружа Джонатан до стаята му, да му кажа няколко ободрителни думи и ако имам късмет, да бъда поканена да го стопля под завивките, когато една ръка се обви около талията ми и ме спря. Адаир ме придърпа към себе си пред очите на другия мъж и прокара свободната си ръка по тялото ми. Изрита вратата на стаята си.
— Ще се присъединиш ли към нас? — попита той и намигна. — Ще направим тази нощ незабравима, за да отпразнуваме пристигането ти. Ланор е напълно способна да задоволи и двама ни. Вършила го е много пъти преди. Трябва да я видиш. Има талант да прави любов с двама мъже едновременно.
Джонатан пребледня и отстъпи назад.
— Не? Е, тогава друг път. Като си починеш. Лека нощ — каза Адаир и ме дръпна след себе си. Посланието му беше напълно ясно — аз бях курва. Така искаше да убие топлите чувства на Джонатан към мен. Осъзнах, че съм била пълна глупачка да подценявам способностите му за това. Зърнах шокираното и наранено лице на Джонатан, преди вратата да се тресне.
Сутринта събрах дрехите си в ръце и само по бельо и боса застанах пред спалнята на Джонатан. Заслушах се за някакви признаци, че се е събудил. Копнеех силно да чуя рутинните звуци на сутрешния му ритуал — шумолене на чаршафите, плискане на вода — като че ли това щеше да ми даде усещането, че всичко е наред.
Нямах представа дали можех да се изправя лице в лице с него. Исках да го видя, като дете, което търси одобрение от родител, след като е било наказано, ала нямах кураж да почукам. Но и нямаше нужда: вътре беше напълно тихо и като се има предвид колко тежък бе за него предния ден, сигурно щеше да спи двайсет и четири часа.
Измих се в стаята си, облякох се с чисти дрехи и слязох долу с надеждата, че въпреки ранния час слугите ще са приготвили кафе. За моя изненада заварих Джонатан да седи в малката трапезария, а на масата пред него имаше димящо мляко и парче хляб. Той вдигна поглед към мен.
— Станал си — казах аз глуповато.
Той се изправи и дръпна стола срещу себе си.
— Цял живот съм ставал, когато стават и фермерите. Сигурно помниш това от Сейнт Андрю. Ако след шест още си в леглото, по пладне целият град вече ще говори за теб. Имаш право да го направиш само ако си на смъртно легло — каза той хладно. Сънен младеж внесе чаша кафе, разля несръчно малко в чинийката, остави я до лявата ми ръка, кимна и излезе.
Макар цяла вечер да бях мислила как да обясня живота си на Джонатан, нищо не ми беше хрумнало. Нямах представа откъде да започна, затова си играех с дръжката на чашата.
— Това, което видя снощи…
Джонатан вдигна ръка, изражението му беше напрегнато, сякаш не му се говореше, но знаеше, че трябва.
— Не знам защо реагирах така снощи… Ти ми обясни ясно всичко още в Сейнт Андрю. Ако съм изглеждал шокиран, то бе, защото… ами… не очаквах този Адаир да ми отправи такова предложение.
Джонатан се покашля.
— Винаги си ми била добра приятелка, Лани…
— Това се промени — казах аз.
— … но ще те излъжа, ако кажа, че думите му не ме шокираха. Той не ми прилича на човек, когото една жена би трябвало да си позволи да обича.
Беше му трудно да ми каже това. Не откъсваше поглед от масата.
— Ти обичаш ли го?
Нима Джонатан си мисли, че бих могла да обичам някого другиго, освен него? Не ми изглеждаше като човек, който ревнува, просто беше притеснен.
— Не става въпрос за любов — казах аз мрачно. — Трябва да го проумееш.
Лицето му се промени, сякаш току-що му бе хрумнало нещо.
— Кажи ми, че не те… принуждава да правиш тези неща.
Аз се изчервих.
— Не точно.
— Тогава значи искаш да си с него?
— Не и след като ти вече си тук — отвърнах аз, а той се дръпна, макар да не ми беше ясно защо. В този момент ми се прииска да го предупредя за вероятните намерения на Адаир към него.
— Виж, трябва да ти кажа за Адаир, макар че може вече да си се досетил, след като се запозна с Дона и Алехандро. Те са…
Поколебах се, не бях сигурна колко още изненади може да поеме Джонатан след всичко, което преживя през последните двайсет и четири часа.