Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Прекрасен човек е този граф Сморлторк! — възкликна мисис Лио Хънтър.
— Какъв добър философ — добави мистър Пот.
— Личност с бистра мисъл и остър ум — продължи мистър Снодграс.
Наблюдаващите отстрани гости подеха в хор възторжените хвалебствия за граф Сморлторк, клатейки многозначително глава, и единодушно извикаха:
— Наистина!
Тъй като въодушевлението спрямо граф Сморлторк нарастваше все повече, щяха може би да се пеят възхвали за него до края на празненството, ако четиримата певци от незнайната страна не се бяха наредили под едно ябълково дърво (за да имат по-живописен вид) и не бяха захванали да пеят своите национални песни, които явно не изглеждаха трудни за изпълнение, тъй като цялата им тайна се състоеше в това трима от тях да сумтят, а четвъртият да вие. Едва-що този интересен концерт бе завършил всред шумното одобрение на всички гости, и едно момче се залови да се провира през пръчките на облегалото на един стол, да го прескача, да пълзи под него, да пада с него и да върши всичко друго, но не и да сяда на него, а после взе, че си върза нозете около врата като шал; и накрая показа колко лесно човешкото тяло може да заприлича на уголемен жабок — и всички тези прояви на майсторство предизвикаха възторг и задоволство всред скупчените зрители. След това се чу гласът на мисис Пот да цвърчи тихичко нещо, което от учтивост бе наречено песен — съвсем класическа и в духа на образа, защото сам Аполон е бил композитор, а композиторите по начало не умеят да изпълняват нито собствените си творби, нито пък чуждите. Последва декламацията на мисис Лио Хънтър на нейната прославена „Ода за умирающата жаба“, която тя рецитира и на бис, а щеше да го стори и трети път, ако повечето от гостите, считайки, че е крайно време да получат нещо за ядене, не заявиха, че е наистина срамота да се злоупотребява тъй с любезността на мисис Лио Хънтър. И въпреки че мисис Лио Хънтър изрази пълната си готовност да декламира одата си още веднъж, нейните мили и грижовни приятели не искаха и да чуят за това; и когато вратите на столовата се разтвориха, всички онези, които бяха идвали тук и преди това, се втурнаха вътре с най-голямата възможна скорост, защото мисис Лио Хънтър имаше навика да раздава покани за сто души, а закуски за петдесет: или, с други думи, да нахранва само най-известните лъвове, оставяйки по-незначителните зверове сами да се справят, както могат.
— Къде е мистър Пот? — запита мисис Лио Хънтър, настанила вече горепоменатите лъвове около себе си.
— Ето ме — извика редакторът от най-отдалечения край на салона, отдето нямаше никаква надежда да получи нещо за хапване, ако домакинята не се погрижеше за него.
— Не бихте ли дошли насам?
— О, моля ви, не се безпокойте за него — рече мисис Пот с най-вежлив тон. — Не се притеснявайте излишно, мисис Хънтър. Там си много добре, нали, скъпи?
— Разбира се, мила — отвърна нещастният Пот с горчива усмивка. Жалко за камшика! Здравата ръка, която го използваше с такава гигантска сила в обществения живот, сега бе напълно парализирана под властния взор на мисис Пот.
Мисис Лио Хънтър гледаше ликуваща около себе си. Граф Сморлторк грижливо си вземаше бележки за съдържанието на блюдата; мистър Тъпман гощаваше с мариновани омари няколко лъвици, и то с такава грация, с каквато никой разбойник не се бе отличавал дотогава; мистър Снодграс, измествайки младия джентълмен, който поместваше литературни критики в „Ийтънсуилска газета“, бе подхванал разгорещен спор с младата дама, която отговаряше за поезията; а мистър Пикуик разговаряше любезно с всички. Сякаш нищо не липсваше на този подбран кръг, за да бъде пълен, когато мистър Лио Хънтър — чиито обязаности при подобни случаи бяха да стои при вратите и да разговаря с по-малко важните гости — изведнъж се провикна:
— Мила моя, ето и мистър Чарлс Фиц-Маршъл!
— Ах, боже! — рече мисис Лио Хънтър. — С какво нетърпение го очаквах! Моля, направете път да мине мистър Фиц-Маршъл. Кажи на мистър Фиц-Маршъл, мили, да дойде веднага при мен, да го смъмря, загдето пристига толкова късно.
— Ида, скъпа госпожо — провикна се някакъв глас, — не мога по-бърже — голяма навалица — препълнен салон — трудна задача — много!
Мистър Пикуик изпусна ножа и вилицата от ръцете си. Той впери поглед през масата към мистър Тъпман, който също бе изпуснал своите нож и вилица и гледаше тъй, сякаш бе готов да потъне вдън земя, без да гъкне.
— А! — чуваше се гласът, докато притежателят му си пробиваше път сред последните двадесет и петима турци, офицери, рицари и Чарлсовци63, които го деляха от масата. — Истинска преса за пране — патент Бейкър — никаква гънчица по дрехата след всичкото туй бутане — можех да облека неогладена риза, преди да дойда — ха, ха, не е лоша идея — странно нещо: минават дрехата ти през преса, както си вече облечен — тежко изпитание — много.
63
Костюмирани като Чарлс II — син на обезглавения английски крал Чарлс I.