Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Какво ще кажете? — питам. — Колко може да струва тая монета?

— Нищо — бегло я погледна той. — Не ме интересува.

— Ама как?! Съвсем ли?

— Съвсем — повтори момъкът. — Нито някой ще я купи, нито с нея може да се купи нещо.

— Тъй ли? — посърнах. — Пък аз я имах за скъпа.

— Сгрешили сте. По-добре я хвърлете. — И ми обърна гръб.

И аз съм като двете драхми, рекох си. За никого животът ми нищо не струва. Побутваха ме из навалицата, а хората наоколо ми изглеждаха същите като мен. При бегъл поглед. И сигурно всеки пазеше своята монетка. Както аз скътах моята. И досега обаче се колебая знак на дивотия ли е тя или има ценност някаква. Какво ще кажеш? Да я хвърля ли?

С нея, викаш, лесно мога да се оправя, ама животът ми не стои в джоба, че да обърна хастара и го изтърся на улицата. Тръгнах си тогава насам и се размислих за миналото. И не само за гръцкия възел, в който се бях заплел, а и за други мои близки и познати от скитническите години. То всички хора по света имат кусур в съдбите си, пък за нас, балканците, Господ сякаш специални мъки е кроил. Не знам, от срещата със Зоица ли ми беше криво, но как един не видях щастливец в спомена ми. Историята много ли ни е лашкала, тежка власт ли ни е мачкала, но не само големият наш живот е несигурен и неустойчив, ами и в малкия животец отделният човек неудобно съществува. Неудобно, несгодно и неуютно! Но може пък точно от тия мъки и неудобства да иде и даруването ни Божие. Защото рядко се случва да се събере вкупом толкоз товар, но и толкоз сила на сърцето, както е на нашите Балкани. Светът отдавна върви подир мозъка и нему се кланя, но, мисля си, ще дойде време да тръгне и по дирята на сърцето. На сърцето и духа. И тогава много ще има да научи от балканските хора. Колкото за пример, толкова и за предпазване…