Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
Фиеста.
– Фиеста. При такова име човек очаква с нея да му е забавно. – Йорам поклати глава. – Как може да им хрумне, че ще я държа толкова дълго време?
Фиеста.
Името. То беше като ключ, пъхнат в ключалката на затворена врата. Нахлуха образи. Парфюм. Докосване. Лицето ѝ. За миг Акива отново видя лицето на майка си. Чу гласа ѝ. Спомените бяха далечни – отпреди десетилетия – и откъслечни, но въздействието им бе мигновено: концентрирано и ясно, като светлина, събрала се в един-единствен лъч.
Достигнал беше сиритхар.
До този момент Акива мислеше, че познава сиритхар. Това бе част от неговото обучение. Упражняваше ката в продължение на години, стремейки се към вътрешен покой; той постоянно му се изплъзваше, но въпреки това Акива вярваше, че знае какво търси. Този път беше различно. Усети го внезапно и недвусмислено. Нищо чудно, че досега не разбираше; без съмнение нито един от неговите учители не го беше постигнал.
Защото това беше магия.
Не оная магия, до която стигна по свой собствен път, постигната с налучкване и болка. Почувства се така, все едно цял живот се е валял и драскал в калта и едва сега вдига глава, за да види небето и безкрайния хоризонт и неговите неподозирани дълбини. Каквато и да бе цената на тази новопридобита сила, тя не беше болка. Даже болката в рамото му изчезна. "Какво беше това?" Светлина, подем и безтегловност, всепроникващ покой, който кара света наоколо да забави своя ход, да се проясни. Той виждаше вече всичко ясно – как Яфет стиска челюсти, за да потисне прозявката; неуловима размяна на погледи между Халас и Яил, спазматичното потрепване на шийната артерия на Йорам. Полъхващата от крилете горещина, развълнуваното дишане – всяко движение чертаеше своята стремителна следа във въздуха. Знаеше кога коленичилата прислужница ще се изправи: светлината я предхождаше и тя сякаш вървеше подир нея. Йорам щеше да вдигне ръце; Акива го очакваше и така стана. Императорът най-накрая загърна робата си, затегна пояса. Продължаваше да говори, а всяка дума бе осезаема и оформена като речен камък. Акива осъзна, че всичко, чуто в това състояние, ще се вреже завинаги в паметта му.
И че никога няма да забрави последните думи на баща си.
А той знаеше какви ще са последните думи на баща му.
– Отиваш при тях – казваше в този момент Йорам с категоричната увереност на всяка абсолютна власт. Акива си даде сметка, че напразно се е страхувал да не предизвика подозрение. Заслепен от собствената си легендарност, на Йорам никога не би хрумнало, че той няма да се подчини. – Покажи им кой си. Приемат ли да те изслушат, предай им моето обещание. Ако още сега преклонят глава пред мен и ми предадат техните магове, няма да постъпя с тях, както постъпих със зверовете. Вярно, стелианите успяха да затрият хвърковатите ми пратеници, но се питам какво ли ще направят срещу петхилядния Доминион. Имат ли изобщо армия? Явно си въобразяват, че ще им е лесно да победят мен.
"Не ти е дадено да разбереш колко по-висши от теб са." Една част от Акива искаше да се завърти в кръг и да се възхити на реките светлина, които нахлуваха през стените от многопластово стъкло, да вдигне ръце и да ги погледне с нови очи, сякаш целият той е съвършено друго създание, сътворено от същите тези потоци светлина.
Светлина, затъмняваща огъня.
Глас от далечното минало: "Ти не си негов". Нейният глас, плътно вибрато, отчетлив и пълен със сила. Случи се в същия онзи ден. "Ти не си мой. Ти принадлежиш на самия себе си." Тя не заплака. Фиеста. Не се опита да го задържи, нито се противопостави на стражите, нито се сбогува с него. "Като се сбогуваш, предизвикваш съдбата", каза Яил.
Дали е предполагала, че някога пак ще го види?
– Уби ли я? – Чу се да задава този въпрос и изведнъж осъзна много неща едновременно: внезапно замлъкналите съветници, вкопчените в дръжките на мечовете Намаис и Мизориас, проблясъкът на любопитство у Яфет, който изведнъж забрави да се прозява. Не му трябваше да поглежда назад към Хазаел и Лираз, за да разбере, че охлабиха мускули в готовност. Знаеше, че Лираз вече се усмихва със своята поразяваща бойна усмивка. – Ти ли уби майка ми?
Видя погледа на баща си – в него нямаше и капка изненада, само презрение.
– Ти нямаш майка. Както нямаш и баща. Ти си само брънка във веригата. Ти си само ръка, която върти меч. Обвивка, облечена в броня. Забрави ли всичко, на което са те учили, войнико? Ти си оръжие. Ти си неодушевен предмет.
Това бяха думите. Акива беше чул ехото им в сиянието на сиритхар. Той вече знаеше, че са последните думи на Йорам.