Забравената градина

Касандра се поизправи на мястото си.

— И защо един лекар ще сече дървета?

— И аз това се чудя. Когато Майкъл ми каза, че брат му започва работа при него, не го попитах за причината, но оттогава ме човърка любопитство. Защо един млад мъж така неочаквано сменя професията си?

Касандра поклати глава.

— Променил се е.

— Да, доста голяма промяна.

— Може би си е дал сметка, че не му допада да бъде лекар.

— Възможно е, но как така не го е установил през дългите години на обучението си? — усмихна се загадъчно Джулия. — Според мен е нещо доста по-интересно, но пък нали съм писателка, може би просто трудно преодолявам старите навици. Не мога да спра въображението си да се вихри. — Стиснала в ръка чашата си с джин, тя изпъна показалец към Касандра. — Точно това, мила моя, прави образите интересни — техните тайни. Красотата се крие във факта, че ние всички имаме тайни.

Касандра се замисли за Нел и за нейните тайни. Как бе издържала най-сетне да разбере коя е всъщност, но да не обели нито дума пред никого?

— Ще ми се баба ми да бе видяла албумите с изрезки преди смъртта си. Щяха да значат много за нея — все едно да чуе гласа на майка си.

— Цяла седмица мисля за баба ти — призна Джулия. — Откакто ти ми каза какво се е случило, се питам какво е накарало Елайза да я отведе.

— И? Какво мислиш?

— Завистта — отговори Джулия. — Все до нея стигам. Тя е изключително силен мотив, а Бог ми е свидетел, че на Роуз може да се завижда за много неща: за красотата й, за талантливия й съпруг, за рожденото й право. През детството им Елайза сигурно е възприемала Роуз като момиченцето, което е имало всичко и най-вече нещата, които самата Елайза е нямала. Богати родители, красив дом, характер, предизвикващ възхищението на околните. А като пораснали и Роуз се омъжила толкова бързо, и то за човек, който явно бил доста желан кандидат, а после забременяла и родила красиво момиченце… По дяволите, самата аз завиждам на Роуз! А си представи какво трябва да е било за Елайза — най-малкото доста странно. — Джулия пресуши питието си и с изразителен жест сложи чашата си върху масата. — Не я извинявам за стореното, ни най-малко, просто казвам, че не ме изненадва.