Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
— Не е — каза Елайза с блеснал поглед. — Всичко е вярно, а сега ние ще я възродим.
И наистина много се бяха постарали. Ако градината е била занемарена през цялото време от тогава… Свъсих вежди и си припомних какво бях чувала да говорят за градината като дете. И внезапно се сетих: знаех точно чия е била тази градина…
— О, Лайза — възкликнах бързо, — трябва да внимаваш, много да внимаваш. Трябва да напуснем това място и повече никога да не се връщаме. Ако татко узнае…
— Той вече знае.
Изгледах я строго, по-строго, отколкото възнамерявах.
— Как така?
— Вуйчо лично е наредил на Дейвис да ми предостави градината. Накарал го да разчисти втората половина от лабиринта и му казал, че трябва да вдъхнем нов живот на градината.
— Татко забраняваше на всички да влизат в Тайната градина.
Елайза сви рамене — толкова обичаен за нея жест и толкова мразен от мама.
— Явно сърцето му се е смилило.
Сърцето му се било смилило! Колко неуместно звучеше подобно нещо по отношение на татко. Заради думата «сърце». С изключение на онзи единствен път в кабинета му, когато се бях скрила под бюрото и го чух да плаче за сестра си, за неговата poupée, не помня да съм виждала нещо в поведението на татко да намеква, че той има сърце. И изведнъж проумях и усетих странна тежест в корема си.
— Така е, защото ти си нейна дъщеря.
Обаче Елайза не ме чу. Беше се отдалечила от мен и мъкнеше растението в саксията към една голяма дупка до стената.
— Това е първото ни ново дърво — провикна се тя. — Ще направим официална церемония. Затова беше толкова важно и ти да си тук днес. Дървото ще продължи да расте, където и да ни отведе животът ни, и винаги ще ни помни: Роуз и Елайза.
Дейвис се приближи към мен с малка лопата в ръка.
— Госпожица Елайза би желала вие първа да хвърлите пръст върху корените на дървото, госпожице Роуз.
Желанието на госпожица Елайза! Коя бях аз, че да се съпротивлявам срещу такава велика сила?
— Какво е дървото? — попитах.
— Ябълка.
Трябваше да се досетя. Елайза открай време си падаше по символиката, а ябълките са в края на краищата първият плод.“
Джулия вдигна поглед от албума с изрезки и от навлажнените й очи се отрони сълза. Подсмръкна и се усмихна.
— Просто толкова много обичам Роуз. Усещате ли я сега при нас?
Касандра отвърна на усмивката й. Беше изяла ябълка от дървото, което прабаба й бе помогнала да засадят преди близо сто години. Леко се изчерви, когато мисълта за ябълката върна отгласа от онзи странен сън. Цяла седмица беше работила рамо до рамо с Крисчън и бе успяла да заглуши виденията. Мислеше, че се е отървала от съня.
— А сега ти отново разчистваш същата градина. Каква прекрасна симетрия. Какво би казала Роуз, ако знаеше? — Джулия дръпна хартиена кърпичка от кутията наблизо и издуха носа си. — Извинявай — попи очите си тя. — Но е толкова романтично. — Засмя се. — Жалко, че Дейвис го няма да ти помогне.
— Е, не е Дейвис, но си имам помощник — увери я Касандра. — Идва всеки следобед през последната седмица. Запознах се с него и брат му Майкъл, когато дойдоха да отстранят едно паднало върху къщата дърво. Познаваш ги, струва ми се. Робин Джеймисън каза, че те се грижат и за тукашната градина.
— Братята Блейк. Да, точно така, и много им се радвам. Майкъл е радост за окото, нали? И е много очарователен. Ако продължавах да пиша, щях да си представям Майкъл Блейк, докато описвам избраника на героините си.
— А Крисчън? — Касандра се помъчи въпросът й да прозвучи небрежно, но въпреки това страните й пламнаха.
— О, той определено е по-умният, по-младият и по-мълчаливият брат, който смайва всички с това, че накрая се налага и спечелва сърцето на главната героиня.
Касандра се усмихна.
— Изобщо няма да питам коя съм аз в този сюжет.
— Аз пък не се съмнявам коя ще бъда аз — въздъхна Джулия. — Застаряващата красавица, която няма никакъв шанс с главния герой, затова с всички сили се залавя да помага на главната героиня да осъществи съдбата си.
— Животът щеше да е много по-лесен, ако приличаше на приказка — отбеляза Касандра. — Ако хората бяха няколко установени типа.
— О, но те са точно такива, просто си въобразяват, че не са. А онзи, който твърди, че подобни неща не съществуват, е клише: ужасен педант, който настоява, че е уникален.
Касандра отпи от виното си.
— А ти не смяташ, че уникалността съществува, така ли?
— Ние всички сме уникални, но не по начина, по който си въобразяваме. — Джулия се усмихна, после махна с ръка и гривните й издрънчаха. — Чуй ме само. Аз съм ужасно крайна. Разбира се, че има най-различни характери. Да вземем твоя Крисчън Блейк например. Знаеш ли, че той не е градинар по професия? Работел в болницата в Оксфорд. Бил лекар, макар че все забравям как точно се нарича специалността му — тези наименования са едни такива дълги и объркващи, нали?