Злокобен танц

На най-първичното си ниво, книгата работи ефективно като хорър история, породена от съпоставянето на неимоверно страховитото с напълно обикновеното. Иначе казано, това е онзи великолепен синдром на Хенри Джеймс страхотии посред бял ден. „Бебето на Розмари“ е абсолютният шампион в тази категория и точно този ефект аз искрено се стараех да постигна. Харесва ми също, че повечето герои, поне за мен, са доста симпатични хора и това усещане не е изчезнало толкова време, след като съм написала книгата и след като съм я препрочела толкова пъти. Бях много загрижена какво се случва с хората, които изписвах на страниците си, и все още се вълнувам за тях.

Може би успехът на книгата се дължи и на това, че е напълно съвременна хорър история. Може би това е бъдещето на жанра. Това, което ще ви види сметката в този великолепен нов свят, не са таласъмите, които бродят из къщата посред нощ, а самата къща. В един свят, където самият пълнеж на живота ви, скелетът на вашето съществувание, биват покварени и се израждат, вероятно единственото, на което все още можете да разчитате, е някаква вродена почтеност, заложена дълбоко у всеки от нас. В известен смисъл, не мисля, че това е толкова лошо.