Цялото кралско войнство

— Така ли? — попитах небрежно.

— Всеки плод расте при съответен климат, а ти знаеш какъв климат създава този човек. Длъжен си да знаеш.

Свих рамене:

— Всяко нещо е добро само за себе си — ако е добро. Човек лапне по някоя и напише сонет. Нима сонетът става по-лош — ако изобщо е добър, в което се съмнявам — от това, че дамата, по която е лапнал господинът, се окаже омъжена и неговата страст, както се казва, е незаконна? Нима розата престава да бъде роза от това, че…

— Ти съвсем се отклони от въпроса — прекъсна ме той.

— Да-да, отклонил съм се. Преди сто години, когато бяхме деца и спорехме по цели нощи и аз те притисках до стената, ти все това казваше. Кой е по-силен — първокласният боксьор или първокласният борец? Кой е по-силен — лъвът или тигърът? Кой е по-добър поет — Кийтс или Шели? Добро, истина, красота. А има ли бог? Спорехме по цели нощи и аз винаги излизах отгоре, но ти, ти, негоднико — тупнах го аз по рамото, — ти винаги казваше, че се отклонявам. Ала малкият Джеки никога не се отклонява. Нито води безпредметни разговори. — Огледах се и взех палтото и шапката си. — Сега те напускам, а ти помисли над тази мисъл.

— То пък една мисъл — каза той, но вече с усмивка; отново беше моето другарче, моят Приятел от детинство.

Не обърнах внимание на шегата му и казах:

— Не можеш да се оплачеш, че не съм ти разкрил картите си — моите и на Шефа, а сега потеглям, защото трябва да хвана нощния за Мемфис, където ми предстои среща с един медиум.

— С медиум ли? — учуди се той.

— Да, с един професионален медиум, известен под името госпожица Литълпо, която ще ми предаде вест от онзи свят, че управител на новата болница ще бъде едни тъмнокос, красив, прочут песоглавец на име Стантън.

С тези думи затворих вратата след себе си и се спуснах, препъвайки се, по тъмното стълбище, защото в такива жилища никой не си мръдва пръста да смени изгорелите крушки, на някоя от стълбищните площадки неизменно стои детска количка, пътеката неизбежно е станала на парцали, а въздухът мирише на влага, на кучета, на пелени, на зеле, на бабички, на загоряла мас и на исконната и вечна съдба човешка.

Спрях се на тъмната улица и погледнах сградата. Транспарантът на един от прозорците не беше спуснат, та видях вътре, в тъй наречената кухня-трапезария, едър, плешив човек по риза да седи на масата надвесен над чинията си като чувал с картофи, подпрян на стола, а до него — момиченце, което го дърпаше за лакътя, докато жената — с изгубила цвета си рокля и невчесани коси — сваляше от печката димящата супа, защото татко си беше дошъл — късно както винаги — и го болеше мазолът отдолу на палеца, а наемът не беше платен. Джони се нуждаеше от нови обувки, пък Сузи беше донесла лоши бележки, калпазанката, и стоеше до него и му досаждаше, гледайки го с глуповат поглед и зинала уста — поради полипите, а на стената висеше накриво картина на Максфийлд Париш, чиито цветове крещяха под светлината на голата крушка с всички оттенъци на син камък. Някъде в къщата пролая куче, другаде се задъхваше от плач пеленаче. Всичко това беше Живот и Адъм Стантън живееше в неговия епицентър, гушеше се в този Живот, дишаше зелевата миризма, препъваше се в детската количка, поздравяваше в коридора младоженците, които вечно дъвчеха дъвка и се държаха за ръка, слушаше зад тънката стена хриповете на старицата, която нямаше да доживее (рак според Адъм) до лятото, крачеше по протрития зелен килим сред книгите и разнебитените кресла. Той се гушеше в този Живот може би за да се стопли, защото нямаше свой живот — само кабинета, скалпела и тази килия. А може би не се гушеше да се стопли. Може би се навеждаше над Живота с ръка на пулса му и го наблюдаваше със сините си очи, очи на диагностик, готов да пъхне таблетката, да даде доза лекарство или да се хване за скалпела. Може би гледаше да е близо до този Живот, за да има оправдание за собствената си дейност. За да станат Живот и собствените му дела. А не да бъдат само приятна проверка на ловкостта, която човек е добил само защото от всички животни единствен той има палец.