Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Цялото кралско войнство - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Цялото кралско войнство

Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:

През 1946 г. Робърт Пен Уорън издава най-известният си роман - Цялото кралско войнство.
    Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
    Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
    Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
1 ... 129 130 131 132 133 134 135 136 137 ... 249
Перейти на страницу:

— Върви по… — започна той и лицето му се наля с кръв.

— Той знае много добре какво искаш — пресякох го. — Мога да ти го кажа с две думи.

— Какво?

— Да вършиш добро.

Това го сбърка. Той зина като риба на сухо.

— Точно така — казах. — Той знае твоята тайна.

— Не виждам какво… — подзе той пак с хъс.

Но аз го прекъснах с думите:

— Не се сърди, това не е нещо срамно. Само невинно чудачество. Ти просто не можеш да видиш някой болен и да не провериш веднага какво му е. Не можеш да видиш някой със счупена кост и да не я наместиш веднага. Или някой с някоя разкапана вътрешност и да не грабнеш ножа в силните си, бели високообразовани пръсти, за да я изрежеш. Само невинно чудачество, друже мой. Или може би някаква свръхболезненост, от която ти самият страдаш.

— Светът е пълен с болни — отвърна той, — но не виждам…

— Болката е зло — казах весело аз.

— Само една от злините — поправи ме той, — но самата тя… не поражда зло. — И пристъпи към мен, гледайки ме като враг.

— Когато ме боли зъб, не навлизам в такива подробности — възразих му. — Но това не е важно, важното е, че ти така си устроен. И Шефа — наблегнах леко на последната дума — много добре знае това. Той знае какво искаш. Знае твоята слабост, друже мой. Знае, че искаш да вършиш добро и е готов да ти даде възможност да го вършиш на едро.

— Добро! — каза той настървен и изкриви тънката си широка устна. — Добро! Това е най-подходящата дума в неговите уста.

— Така ли? — попитах небрежно.

— Всеки плод расте при съответен климат, а ти знаеш какъв климат създава този човек. Длъжен си да знаеш.

Свих рамене:

— Всяко нещо е добро само за себе си — ако е добро. Човек лапне по някоя и напише сонет. Нима сонетът става по-лош — ако изобщо е добър, в което се съмнявам — от това, че дамата, по която е лапнал господинът, се окаже омъжена и неговата страст, както се казва, е незаконна? Нима розата престава да бъде роза от това, че…

— Ти съвсем се отклони от въпроса — прекъсна ме той.

— Да-да, отклонил съм се. Преди сто години, когато бяхме деца и спорехме по цели нощи и аз те притисках до стената, ти все това казваше. Кой е по-силен — първокласният боксьор или първокласният борец? Кой е по-силен — лъвът или тигърът? Кой е по-добър поет — Кийтс или Шели? Добро, истина, красота. А има ли бог? Спорехме по цели нощи и аз винаги излизах отгоре, но ти, ти, негоднико — тупнах го аз по рамото, — ти винаги казваше, че се отклонявам. Ала малкият Джеки никога не се отклонява. Нито води безпредметни разговори. — Огледах се и взех палтото и шапката си. — Сега те напускам, а ти помисли над тази мисъл.

— То пък една мисъл — каза той, но вече с усмивка; отново беше моето другарче, моят Приятел от детинство.

Не обърнах внимание на шегата му и казах:

— Не можеш да се оплачеш, че не съм ти разкрил картите си — моите и на Шефа, а сега потеглям, защото трябва да хвана нощния за Мемфис, където ми предстои среща с един медиум.

— С медиум ли? — учуди се той.

— Да, с един професионален медиум, известен под името госпожица Литълпо, която ще ми предаде вест от онзи свят, че управител на новата болница ще бъде едни тъмнокос, красив, прочут песоглавец на име Стантън.

С тези думи затворих вратата след себе си и се спуснах, препъвайки се, по тъмното стълбище, защото в такива жилища никой не си мръдва пръста да смени изгорелите крушки, на някоя от стълбищните площадки неизменно стои детска количка, пътеката неизбежно е станала на парцали, а въздухът мирише на влага, на кучета, на пелени, на зеле, на бабички, на загоряла мас и на исконната и вечна съдба човешка.

Спрях се на тъмната улица и погледнах сградата. Транспарантът на един от прозорците не беше спуснат, та видях вътре, в тъй наречената кухня-трапезария, едър, плешив човек по риза да седи на масата надвесен над чинията си като чувал с картофи, подпрян на стола, а до него — момиченце, което го дърпаше за лакътя, докато жената — с изгубила цвета си рокля и невчесани коси — сваляше от печката димящата супа, защото татко си беше дошъл — късно както винаги — и го болеше мазолът отдолу на палеца, а наемът не беше платен. Джони се нуждаеше от нови обувки, пък Сузи беше донесла лоши бележки, калпазанката, и стоеше до него и му досаждаше, гледайки го с глуповат поглед и зинала уста — поради полипите, а на стената висеше накриво картина на Максфийлд Париш, чиито цветове крещяха под светлината на голата крушка с всички оттенъци на син камък. Някъде в къщата пролая куче, другаде се задъхваше от плач пеленаче. Всичко това беше Живот и Адъм Стантън живееше в неговия епицентър, гушеше се в този Живот, дишаше зелевата миризма, препъваше се в детската количка, поздравяваше в коридора младоженците, които вечно дъвчеха дъвка и се държаха за ръка, слушаше зад тънката стена хриповете на старицата, която нямаше да доживее (рак според Адъм) до лятото, крачеше по протрития зелен килим сред книгите и разнебитените кресла. Той се гушеше в този Живот може би за да се стопли, защото нямаше свой живот — само кабинета, скалпела и тази килия. А може би не се гушеше да се стопли. Може би се навеждаше над Живота с ръка на пулса му и го наблюдаваше със сините си очи, очи на диагностик, готов да пъхне таблетката, да даде доза лекарство или да се хване за скалпела. Може би гледаше да е близо до този Живот, за да има оправдание за собствената си дейност. За да станат Живот и собствените му дела. А не да бъдат само приятна проверка на ловкостта, която човек е добил само защото от всички животни единствен той има палец.

1 ... 129 130 131 132 133 134 135 136 137 ... 249
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)