Момчешки живот

— Не, сър — отвърнах немощно, — не съм имал пристъп.

— Е, когато лампите угаснаха, реших, че сигурно те е страх от тъмното. Не исках да се нараниш, така че се опитвах да те успокоя. И прецених, че майка ти и баща ти няма да се зарадват, ако те оставя да се прибираш сам в тази буря! Ако те беше блъснала кола… е, благодаря на Бога, че нищо не ти се е случило!

— Аз… помислих си… — гърлото ми бе пресъхнало. Усещах горящия поглед на мама. — Мислих… че се опитвате… да ме убиете — завърших.

Кметът помълча за няколко секунди и можех да си представя какво ли си мисли. Бях си чист първокачествен случай на откачалка.

— Да те убия ли? Че за какво?

— Кори! — възкликна мама. — Да не си се побъркал?

— Съжалявам — казах на кмета. — Моето… въображение се измъкна от юздите, така излиза. Но вие казахте, че знам нещо за вас и се чудехте как съм открил и…

— Не, не нещо за мен — обясни кметът Суоп. — Нещо за наградата ти.

— Наградата ми ли?

— За плакета. Задето печелиш трето място в състезанието за кратък разказ. Ето защо те помолих да дойдеш да се срещнем. Боях се, че някой друг от комитета по награждаването ще ти каже, преди да смогна аз.

— Да ми каже какво?

— Е, исках да ти го покажа. Тъкмо щях да ти донеса плакета и лампите угаснаха, а ти побесня. Гледай сега, момчето, което гравира плакетите е сбъркало името ти. Написал е Кори с „е“105. Исках да го видиш преди церемонията, така че да не се почувстваш наранен и да не се обидиш. Момчето обеща да изработи плакета наново, но първо трябва да направи комплект награди за софтбол и няма да може да се захване с него цели две седмици. Разбираш ли?

О, какъв горчив хап! Какъв горчив, горчив хап!

— Да, сър — отвърнах. Бях замаян, а дясното ми коляно започваше неприятно да пулсира от болка. — Разбирам.

— Ти да не би… да пиеш лекарства? — поинтересува се кметът.

— Не, сър.

Той изсумтя тихо. Сумтенето казваше: „А определено би трябвало!“

— Съжалявам за глупавото поведение — казах. — Не знам какво ми стана…

Ако сега кметът ме смяташе за побъркан, помислих си, нека само да види какво бях направил с шапката му. Реших да го оставя да открие това самичък.

— Е — събеседникът ми се засмя леко, което ми подсказа, че открива и зрънце хумор в цялата ситуация, — беше наистина интересен следобед, Кори!

— Да, сър. И… господин кмете?

— Да?

— Ами… плакетът си е добре както си е. Нищо, че името ми е сбъркано. Няма нужда да го поправят!

Прецених, че това е подходящо наказание: всеки път, когато погледнех към плакета, щях да си спомням деня, когато съм подложил на кмета стол и съм го свалил на земята.

— Глупости. Ще го преправим!

— Предпочитам го във вида, в който е в момента — казах му и предполагам, че съм прозвучал достатъчно убедително.