Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Да се присъединя ли? — повтаря тя с гневно изумление. — Към воините, поробили моя народ?
— А вие не поробвате ли народи и сега? — пита мъжът. — Вериги се коват от различни и чудновати метали. Бедността е един от тях. Страхът също. Както ритуалите и обичаите. Всяко въздействие е някакъв вид поробване, начин за принуда хората да правят онова, на което дълбоко в душите си се противят. Не накара ли твоята страна останалия свят да свикне с подчиненото си положение? Когато носиш униформа и вървиш по тази земя, хората тук не изпитват ли уплашени нуждата да се преклонят с наведени глави?
— Ние не оставяхме шибани масови гробове след себе си! — изръмжава Малагеш. — Не изтезавахме, не изтребвахме тълпи, не се гаврехме с хората, за да получим каквото ни е нужно!
— Убедена ли си? Ти подпалваше къщи в нощта и семейства загиваха в пламъците. Аз помня. А сега се оглеждаш към миналото с такива угризения, че си казваш: „Тогава имаше война и аз сгреших.“ — Той се привежда напред, прастарото лице сякаш пламти от страсти. — Но това е лъжа. Ти съзря светлината. А сега, след като се върна в мрака, копнееш да си втълпиш, че никога не е имало светлина. Но тя си остава в света. Не можеш да изтриеш написаното в сърцата на хората. Дори ако Великата майка никога не бе идвала сред нас, пак щеше да знаеш това.
Малагеш усеща сълзи по бузите си.
— Времената — казва вбесена — са други. И аз съм друга. Войниците вече не посвещават живота си на изтребление и завоевания.
— Грешиш — отвръща мъжът с плътен звучен глас. Металните стени на купола, всичките кинжали, мечове и копия, сякаш отекват с всяка негова дума. — Вашите властници и техните внушения ви пробутаха тази разводнена измама за войната, за воина, впрегнат в прищевките на цивилизацията. Но макар че си приписват добри обноски, вашите властници охотно ще пожертват живота на войник, ако така ще си помогнат в преструвките, ако така запазят ниска цената на първобитното благоденствие. Биха изпратили децата на другите хора да умрат и чак по-късно биха се сетили за това, за да почетат паметта им величаво и гръмогласно, да възхвалят тяхната саможертва. Цивилизацията не е нищо друго освен придържане към тези похвати за страхливци в убийствата.
Димът около нея се сгъстява и тя го различава трудно.
— Само дивак си представя мира така!
— Не. Такава е истината. И ти я знаеш. Ти беше несравнимо по-честна, когато изби свои съратници.
Малагеш се смръзва. Димът все така се стеле във въздуха. Старецът мига мудно с празните си бели очи и смуче пушек от лулата си.
— Какво каза? — прошепва тя.
— Знаеш какво казах — отговаря той невъзмутимо. — Онези твои подчинени, които не искаха да се подчиняват. И когато това се случи, ти направи необхо…
Нарезната пушка е опряна в рамото ѝ, тя се устремява напред и скача пред дима. Старецът не охка, не издава нито звук, когато цевта го удря по челото и го притиска в стената от остриета.
Малагеш се навежда към него.
— Говори де — подканя го шепнешком. — Говори ми, старче, и ще видим мога ли да излея водата на паметта от твоята шибана кратуна.
— Виждаш каква си сега — мълви той безметежно. — Виждаш накъде те водят инстинктите. Защо отричаш това, което си?
— Разкажи ми за проклетия ритуал! Кажи ми как да стигна до Града на остриетата!
— За ритуала ли? Ами че ти го знаеш. Познаваш Прозореца към Белите брегове.
— Но това няма да ми помогне да се прехвърля!
— Ти обаче знаеш и липсващата съставка, която ще го допълни — твърди старецът. — Проляла си толкова много от нея навремето, тече и в твоите вени — кръвта на убиец. Какво друго да бъде?
Малагеш натиска главата му малко по-силно.
— Какви ги говориш? Ако ми подхвърлиш още някоя гатанка, имаш шибаната ми дума, че ще съжаляваш.
— Веднъж видя статуя — хрипти мъжът. — Статуя на Великата майка, седнала пред голям казан. Ако го напълниш с морска вода и с кръвта на убиец, колкото би се побрала в пикочен мехур от коза, и след това извършиш Прозореца към Белите брегове пред казана, ще успееш да се прехвърлиш — през морето, през света, в земите на мъртвите.
Малагеш се връща мислено назад. Спомня си, че когато е видяла Града на остриетата, е била на площадката със статуите пред великанската бяла скулптура на Воортя… и пред нозете ѝ е имало нещо като огромна вана.
— Онова, което поддържа живот, посветен на смъртта — казва тя, — се използва, за да тласне жив човек в земята на мъртвите. — Дърпа се крачка назад и го пуска. — Каква ирония.