Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Дърво на паметта ли?
— Да.
— Какво означава това? Какво е Дървото на паметта?
И той пак се впуска в напев:
— В чест на Своя народ, обрекъл се да ѝ бъде предан, Великата майка заби стрела в камъка, тя разцъфна и израсна в огромно дърво, чиито корени достигат под всички камъни на тази земя. — Той сочи със съсухрена ръка към сребристото храстче. — Дървото се храни с кръвта на хората, с техните сблъсъци и тяхната саможертва, паметта за всичко сторено от тях тече в жилките му… и прелива в мен — мълви мъжът с облаци дим пред устата си, — в това нещо, което съм аз, твар от плът и кости. Аз съм последният съсъд за всички тези спомени. Аз съм езеро, пълнено от безброй планински потоци.
Малагеш се взира в костеливите китки, в болнаво тънките глезени.
— Откога… си тук?
Той скланя глава, като че ли обмисля отговора.
— През времето си тук видях деветдесет и шест зими.
— Как е възможно това? — тихо пита Малагеш.
— Аз съм памет. — Димът се увива нагоре около главата му като зловеща корона. — Не се нуждая от нищо. Трябва само да помня. Това правя.
— Но всичко това е… чудодейно, нали? — пита Малагеш. — Воортя не е ли мъртва?
Мълчание. И след малко:
— Великата майка вече я няма в този свят. Това помня.
— А ти как още си тук?
Пак тишина, сякаш той прониква мислено в някаква скрита част от себе си.
— Отидеш ли си от този свят — започва накрая, — твоите споразумения още ги има. Остават твоите договори, клетви и дългове. Дадени са обещания. И някои от тях още се спазват. Аз съм тук да помня мъртвите. Когато тези обети бъдат изчерпани, аз също ще изчезна. — Потръпва леко. — И накрая ще изляза от тази зала в светлината. В светлината… Във въздуха на света, който познавах някога…
Мъжът затваря очи. Малагеш не си позволява да трепери. „Стига ми толкова.“
— Друга жена е дошла тук преди мен. Питала е за един обред. Мисля, че е бил ритуалът за прехвърляне в задгробния живот, в… Града на остриетата. Така ли е?
— Помня това.
— Трябва да знам какво си ѝ казал.
Сив сух език изпълзява от дълбините на устата му и се плъзга по потъмнелите зъби. Малагеш едва сдържа гаденето си.
— Какво ѝ каза? — пита тя. — Как да стигна и аз до Града на остриетата?
Той посяга към дръвчето и откъсва мъничко сребристо листо. Слага го в чашката на лулата, засмуква дим… и застива, сякаш го е осенило хрумване. Безизразните бели очи зейват и той се обръща да я погледне — тя долавя, че за пръв път се вторачва в нея, насочил цялата си сила.
Взира се, а после казва тихо:
— Аз… аз те помня.
— Какво?…
— Помня те. — Смуква от лулата и това като че ли освежава спомените му. — Млада, ярка, преливаща от студен гняв. Помня те. Ти нахлу в земята като виеща буря. С бясна ярост в едната ръка и изтребление в другата.
Тръпки полазват Малагеш.
— За какво говориш?
— Въплъщението на войната — шепне той. — Такава те помня. Помня как проливаше кръв в земите на изток оттук. Тази кръв обаче пътуваше дълго към корените на сребърното дърво… Но когато се просмука, ти избухна в мисления ми взор като най-ярката звезда. О, как би ликувала Великата майка да има стрела като тебе в колчана си. Каква награда за нея щеше да бъдеш…
Малагеш пак се бори да не повърне. Самата мисъл, че това същество (изобщо не може да си го представи като човек) знае какво е направила по време на Жълтия поход и го одобрява, е непоносимо гнусна.
— Затвори си устата! Не искам това!
Той пуши и я наблюдава със странно преценяващ поглед.
— Искаш да намериш Града на остриетата. Помня това. Защо?
— За да последвам жената, която е дошла тук преди мен.
Той клати глава.
— Не. Не е така. Гледах пътешествието ти от западните страни. Помня идването ти, помня как се пребори да стигнеш до мен. Ти проля кръв по моите планини, в моята страна. И докато го правеше, аз надничах в тайната ти душа. — Той заваря очи. — Помня… Помня… — Отваря очи. — Ти искаш да намериш Победоносната армия на Белите брегове в Града на остриетата. Намислила си да ги намериш и да ги възпреш, да не допуснеш тяхната последна война.
Малагеш не казва нищо.
— Защо? — пита той някак озадачено.
— З-защо ли?! Защо бих искала да попреча на армия да унищожи света ли? Това ли ме питаш?
— Говориш така, сякаш те са нещо нездраво. Някакво извращение. Сякаш войната е нещо мимолетно.
— Знам, че не я искам пред проклетия си праг!
Той клати глава.
— Но това е неправилно. Войната е светлина. Войната и стълкновенията са енергиите, чрез които този свят съществува. Да твърдиш обратното е като да казваш, че твоите вени не са пълни с кръв, че твоето сърце е неподвижно и безмълвно. Някога разбираше това. Някога, из хълмовете на тази страна, ти проумя, че да воюваш означава да си жива, че да проливаш кръв означава да се наслаждаваш на слънчевите лъчи. Защо си го забравила? Защо ще се бориш срещу тях, вместо да се присъединиш?