Картата на времето

Пътьом, докато гледаше как нощта се спуска лениво над полята и току се озърташе, за да се увери, че не го преследват нито главорезите на Мъри, нито Соломон, Том Блънт обмисляше как точно да се представи пред Уелс. В крайна сметка най-сполучлив му се стори начинът, който бе и най-абсурден: да се обяви за капитан Дерек Шакълтън. Беше сигурен, че спасителят на човечеството, в който и час да отидеше, щеше да бъде посрещнат много по-добре от несретника Том Блънт, а и нищо не му пречеше да влезе в тази роля извън сценария на представлението, както вече бе сторил със завиден успех пред Клеър. В образа на Шакълтън можеше дори да разкаже на писателя същата история, която бе скалъпил за момичето, и да му каже, че е намерил писмото, излизайки от времевата дупка при първото си посещение в тази епоха. Че как нямаше да налапа въдицата въпросният Уелс, щом сам бе написал роман за пътуванията във времето? Но за да придаде достоверност на лъжата си, трябваше да измисли някакво убедително оправдание, за да обясни защо не може да напише писмото сам или да повери тази задача на друг човек от бъдещето. Може би трябваше да изтъкне, че през 2000 г. вече никой не пише писма, защото тези задължения много преди войната са били възложени на автомати-писари и човекът от неговото време е изгубил навика да пише. Така или иначе, да се представи за капитан Шакълтън му се видя най-сполучливата стратегия: по-добре бе прочутият герой от бъдещето и избавител на планетата да потърси помощ, за да спаси живота на любимата си, отколкото някой незначителен човечец да прекъсне съня на известния писател с молба да го измъкне от кашата, в която се е забъркал поради собствената си похотливост.

Пристигна в Уокинг в малките часове; мястото тънеше в идилично спокойствие. Нощта бе хладна, но прекрасна. Отне му почти цял час да чете имената по пощенските кутии, докато намери онази, на която се мъдреше фамилията Уелс. Тя бе пред една триетажна къща, оградена с не твърде висок стобор; никой от прозорците не светеше. След като погледа дома на писателя няколко минути, Том пое дълбоко дъх и се прехвърли през оградата. Нямаше смисъл да отлага повече.

Прекоси градинката с почтителни стъпки, сякаш бе влязъл в параклис, качи се по стъпалата пред вратата и тъкмо се канеше да позвъни, когато ръката му се спря. Сепна го тропотът на конски копита, който оскверни нощната тишина. Обърна се бавно, тъй като конят се приближаваше, и почти веднага го видя да се спира пред дома на писателя. Тръпки го побиха, когато ездачът — един неясен силует в мрака — скочи от седлото и отвори вратата на стобора. Дали беше някой от главорезите на Мъри? Субектът отговори на този въпрос с деловит жест, който не остави място за съмнение: измъкна пистолет от джоба си и се прицели в гърдите му. Том незабавно се хвърли встрани, претърколи се през моравата и се притаи в тъмното. С крайчеца на окото си видя как непознатият се опита да проследи неочакваното му движение с оръжието си, но Том нямаше намерение да му предложи лесна мишена. Надигна се с цялата бързина, на която бе способен, достигна оградата с два скока и чевръсто се покатери по нея. Беше убеден, че всеки миг ще усети парещото ужилване на някой куршум, пронизващ гърба му, но това не се случи. Движенията му явно бяха по-бързи, отколкото той самият си мислеше. Скочи на улицата и хукна презглава към полето. Поне пет минути търча с всички сили. Едва тогава се спря, запъхтян, и си позволи да хвърли поглед назад, за да види дали наемникът на Гилиъм е по петите му, но не различи нищо в катранения мрак. Бе успял да го заблуди и поне за момента можеше да смята, че е в безопасност, защото дълбоко се съмняваше, че палачът му ще си направи труда да го търси в непрогледната тъма. Вероятно щеше да се върне в Лондон, за да докладва на Мъри. Поуспокоен, Том се настани зад едни храсти и се приготви да пренощува там. На разсъмване щеше да се увери, че главорезът действително се е махнал, и да отиде пак до дома на писателя, за да потърси помощта му, както си бе наумил.