Картата на времето
- Автор: Палма Феликс
- Серия: Викторианска трилогия #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-954-321-938-4
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Картата на времето». Краткое содержание книги:
Срещу немалко заплащане всеки има възможността да пътува до фаталната 2000 г., когато английската столица е в руини, и с очите си да види решаващата битка между хората и разбунтувалите се автомати. Един от пътниците във времето е Клеър Хагърти, копнееща за истинската любов, която не намира в своето време. Но не всички биха искали да се озоват в бъдещето; Андрю Харингтън трябва да се върне в миналото, в 1888 г., за да спаси любимата си от безмилостното острие на Джак Изкормвача.
Пътищата на Клеър и Андрю ще се пресекат с този на Хърбърт Уелс, който единствен може да им помогне. На него пък му предстои нещо още по-чудато — появата на тайнствен пътник във времето, който иска да похити ръкописите на „Невидимия“ на Уелс, „Дракула“ на Брам Стокър и „Примката на призрака“ на Хенри Джеймс. Животът на тримата големи писатели виси на косъм…
Изходът сякаш е само един — бягство във времето… Но дали това е решението?
Феликс Х. Палма, единодушно признат от критиката за един от най-оригиналните разказвачи на нашето време, е носител на повече от сто литературни отличия. В „Картата на времето“ той умело смесва различни жанрове, за да създаде мащабна история, в която шестват измислени и реални персонажи, за която времето и пространството нямат ограничения…
Погледна отново писмото, което държеше в ръце. Какво трябваше да направи с него? Изведнъж осъзна, че можеше да направи само едно: длъжен бе да му отговори. И не защото искаше да приеме ролята на влюбен, отредена му в тази каша, която сам бе забъркал неволно, а защото момичето му бе загатнало, че не би могло да живее без неговите писма. Том си представи как Клеър пристига с каретата си, изкачва малкия хълм и не намира никакво писмо от капитан Шакълтън в отговор на своето. Беше сигурен, че тя не би могла да възприеме този рязък сюжетен обрат, това неочаквано и загадъчно мълчание. След няколко седмици напразно ходене и връщане, не му бе трудно да си я представи как посяга на живота си със същия плам, с който бе решила да го люби; може би щеше да забие остра кама в сърцето си или пък да погълне цяло шише лауданум. А Том не можеше да допусне това да се случи. Неговата игра, волю-неволю, го бе довела дотам, че сега носеше отговорност за живота на Клеър Хагърти. Трябваше да отговори на писмото ѝ. Просто нямаше друг избор.
На връщане към Лондон се усети, че върви през полето, вместо по пътя, и при най-малкия шум се спира и напряга мускули; тогава осъзна, че нещо се е променило: вече не искаше да умре. Не, никак не искаше да умре. И не защото отведнъж бе започнал да цени живота си, а защото трябваше да отговори на писмото на Клеър. Трябваше да запази своя живот, за да запази и нейния.
Когато се върна в града, открадна хартия за писма от една книжарница и след като се увери, че никой не го следи и никакви главорези не стоят на пост край пансиона, се скри в бърлогата си на Бъкъридж Стрийт. Всичко изглеждаше спокойно. От улицата долитаха обичайните вечерни звуци — партитура, в която сякаш нямаше нито една дисхармонична нота. Том сложи стола пред леглото като един вид писалище, нареди върху седалката хартията, мастилницата и перото, които бе задигнал, и въздъхна дълбоко. Изпълнен с напрежение, половин час се поти над листа, докато най-сетне проумя, че да пишеш не е толкова лесно, колкото си бе представял. Писането бе още по-мъчна работа от четенето, значително по-мъчна. За своя изненада откри, че е невъзможно да претвори на хартия мислите, които имаше в главата си. Знаеше какво искаше да каже, но колчем започнеше някоя фраза, тя неизбежно се отклоняваше от първоначалната идея, превръщайки се в нещо съвсем различно. Все още си спомняше основните правила на писането, на които го бе учила Мегън, но не владееше нужната граматика, за да съчинява изреченията правилно, и най-вече не знаеше как да изложи мислите си със същата яснота, с която пишеше Клеър. Взираше се в неразгадаемата цапаница от букви и петна върху бялата хартия, където единственото смислено нещо бе обръщението „Скъпа Клеър“, с което тъй бодро бе подхванал писанието си. Сега виждаше пред себе си не друго, а трогателното свидетелство за първия опит на полуграмотен човек да съчини писмо. Накрая смачка листа, предавайки се пред очевидния факт. Ако Клеър получеше такова писмо, тъй или иначе щеше да посегне на живота си, неспособна да разбере защо спасителят на човечеството пише като шимпанзе.
Колкото и да искаше, не можеше да ѝ отговори. Но тя трябваше да намери писмо до дъба в рамките на два дни, в противен случай щеше да се самоубие! Том се излегна на кревата и се помъчи да събере мислите си. Несъмнено се нуждаеше от помощ. Някой трябваше да съчини писмото вместо него — но кой? Не познаваше човек, който да умее да пише. Пък и не бе достатъчно да намери кого да е, като например някой даскал, когото можеше да принуди със заплахата, че в противен случай ще му счупи пръстите. Човекът, избран за целта, трябваше не само да умее да се изразява правилно на хартия, а да има и необходимото въображение, за да участва с лекота в тази игра, и отгоре на всичко да е в състояние да отговори на момичето със същия страстен тон. Можеше ли Том да намери някого, у когото да се съчетават всички тези необходими условия?