Картата на времето
- Автор: Палма Феликс
- Серия: Викторианска трилогия #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-954-321-938-4
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Картата на времето». Краткое содержание книги:
Срещу немалко заплащане всеки има възможността да пътува до фаталната 2000 г., когато английската столица е в руини, и с очите си да види решаващата битка между хората и разбунтувалите се автомати. Един от пътниците във времето е Клеър Хагърти, копнееща за истинската любов, която не намира в своето време. Но не всички биха искали да се озоват в бъдещето; Андрю Харингтън трябва да се върне в миналото, в 1888 г., за да спаси любимата си от безмилостното острие на Джак Изкормвача.
Пътищата на Клеър и Андрю ще се пресекат с този на Хърбърт Уелс, който единствен може да им помогне. На него пък му предстои нещо още по-чудато — появата на тайнствен пътник във времето, който иска да похити ръкописите на „Невидимия“ на Уелс, „Дракула“ на Брам Стокър и „Примката на призрака“ на Хенри Джеймс. Животът на тримата големи писатели виси на косъм…
Изходът сякаш е само един — бягство във времето… Но дали това е решението?
Феликс Х. Палма, единодушно признат от критиката за един от най-оригиналните разказвачи на нашето време, е носител на повече от сто литературни отличия. В „Картата на времето“ той умело смесва различни жанрове, за да създаде мащабна история, в която шестват измислени и реални персонажи, за която времето и пространството нямат ограничения…
XXIX
„Спаси живота на един човек, като използва въображението си“ — бе му казала Джейн едва преди няколко часа и тази фраза още отекваше в съзнанието на Уелс, докато той гледаше как утринният светлик нахлува през прозорчето на тавана и очертава контурите на мебелите и гръцката скулптура, която представляваха сплетените им в прегръдка тела върху креслото на машината на времето. Когато бе казал на жена си, че навярно биха могли да оползотворят креслото, не бе имал предвид да го употребят за тази цел, но в дадения момент му се видя неуместно да я извади от заблудата ѝ, а сега пък още по-малко. Уелс я съзерцаваше с обич. Заспала в обятията му, Джейн дишаше отмерено, след като му се бе отдала с подновено въодушевление, с онзи донякъде варварски плам от първите месеци, чието угасване той бе наблюдавал с примирената тъга на човек, който прекрасно знае, че страстите никога не траят вечно, а само се прехвърлят върху други тела. Ала никъде не бе писано, че тлеещата жарава не може да се разпалва от време на време, благодарение на някакъв неочакван повей, и това откритие бе оставило върху устните на писателя една донякъде глуповата признателна усмивка, която отдавна не бе съзирал в огледалото. И всичко това се дължеше на фразата, която се въртеше в главата му: „Спаси живота на един човек, като използва въображението си“. С тези думи бе блеснал отново в очите на Джейн, пък и вие, надявам се, не сте ги забравили, защото те свързват като мост настоящата сцена с първата поява на Уелс в нашата история, а тя, както вече ви предупредих, няма да е последна.
Когато съпругата му слезе долу да приготви закуската, писателят реши да поседи още малко в машината. Пое дълбоко дъх, радостен и учудващо доволен от самия себе си. В определени моменти от живота си Уелс гледаше на себе си като на извънредно смешен човек, но сега явно минаваше през такъв етап, който го приканваше да се възприеме по друг начин, с повече снизхождение, че даже — защо не? — и с възхита. Беше му приятно, че е спасил един живот — както заради неочакваната награда, предложена от Джейн, така и заради необикновения подарък, който бе получил във връзка с цялата история: тази изскочила от въображението му машина, тази машина с вид на сложна шейна, предназначена за пътуване във времето, както бяха успели да внушат на Андрю Харингтън. Разглеждайки я на дневна светлина, Уелс трябваше да признае, че когато я описа в книгата си с няколко бегли щриха, съвсем не бе подозирал, че би могла да се окаже такова красиво съоръжение, ако някой решеше да я построи. С усещането, че върши лудория, се надигна церемониално в креслото, сложи с пресилена тържественост ръка върху стъкления лост, който се намираше от дясната страна на командното табло, и се усмихна с тъга. Де да можеше да работи тази бракма, де да можеше да минава от една епоха в друга, да се носи своеволно през времето, да достига дори до пределите му, ако то имаше такива, да достига до там, където всичко възникваше или загиваше. Но машината не служеше за това. Всъщност не служеше за нищо. Сега, когато ѝ бе махнал механизма, който възпламеняваше магнезиевия прах, тя дори не можеше да заслепи седящия в нея човек.