Картата на времето
- Автор: Палма Феликс
- Серия: Викторианска трилогия #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-954-321-938-4
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Картата на времето». Краткое содержание книги:
Срещу немалко заплащане всеки има възможността да пътува до фаталната 2000 г., когато английската столица е в руини, и с очите си да види решаващата битка между хората и разбунтувалите се автомати. Един от пътниците във времето е Клеър Хагърти, копнееща за истинската любов, която не намира в своето време. Но не всички биха искали да се озоват в бъдещето; Андрю Харингтън трябва да се върне в миналото, в 1888 г., за да спаси любимата си от безмилостното острие на Джак Изкормвача.
Пътищата на Клеър и Андрю ще се пресекат с този на Хърбърт Уелс, който единствен може да им помогне. На него пък му предстои нещо още по-чудато — появата на тайнствен пътник във времето, който иска да похити ръкописите на „Невидимия“ на Уелс, „Дракула“ на Брам Стокър и „Примката на призрака“ на Хенри Джеймс. Животът на тримата големи писатели виси на косъм…
Изходът сякаш е само един — бягство във времето… Но дали това е решението?
Феликс Х. Палма, единодушно признат от критиката за един от най-оригиналните разказвачи на нашето време, е носител на повече от сто литературни отличия. В „Картата на времето“ той умело смесва различни жанрове, за да създаде мащабна история, в която шестват измислени и реални персонажи, за която времето и пространството нямат ограничения…
— Разбирам — промълви посетителят. Сетне, все още изненадан, добави с известно възхищение: — От всичките ми познати вие сте единственият, който мисли, че това е лъжа!
— Е, предполагам, че имам известно предимство пред останалото човечество — отвърна Уелс.
Нарастващото изумление на младежа го накара да се усмихне снизходително. Джейн също го наблюдаваше с любопитство. Писателят изсумтя унило. Дошъл бе мигът да сподели хляба си с апостолите, а после те може би щяха да му помогнат да носи кръста.
— Преди малко повече от година — взе да обяснява Уелс, обръщайки се към двамата, — скоро след издаването на „Машината на времето“, един мъж ме посети, за да ми връчи току-що написания си роман. И неговата творба, също като „Машината на времето“, беше научен романс. Искаше да я прочета и, ако си съставя благоприятно мнение, да я препоръчам на моя издател Хенли за евентуално публикуване.
Младежът кимна бавно, сякаш все още не разбираше какво общо има всичко това с него. Тогава Уелс му обърна гръб и затършува сред книгите и папките, с които бе претъпкана етажерката на всекидневната. Най-сетне намери търсеното — един обемист ръкопис, който захвърли на масата.
— Мъжът се казваше Гилиъм Мъри, а това е романът, който ми даде в онзи октомврийски следобед през 1895 г.
Протегна ръка, подканвайки госта си да прочете заглавието. Младежът се приближи до ръкописа и засрича, сякаш предъвкваше всяка буква:
— „Капитан Дерек Шакълтън: потресаващата истинска история на един герой от бъдещето“ от Гилиъм Мъри.
— Да — потвърди Уелс. — А искате ли да знаете за какво се разказва в нея? Действието се развива през 2000 г. и описва войната на злите автомати срещу хората, предвождани от храбрия капитан Дерек Шакълтън. Познат ли ви е този сюжет?
Гостът кимна, но от смутения му поглед си личеше, че все още не му е ясно накъде бие Уелс.
— Ако Гилиъм бе написал романа след основаването на фирмата си, аз не бих имал никакъв мотив — освен естествения ми скептицизъм — да се съмнявам, че неговата 2000 г. е истинска — обясни писателят. — Но той ми даде тази книга година преди това. Цяла година! Разбирате ли какво искам да ви кажа? Гилиъм е пренесъл романа си в действителността. А вие сте главното му действащо лице.
Взе ръкописа, потърси една определена страница и прочете на глас, за голямо смущение на госта си:
— „Капитан Дерек Шакълтън бе един великолепен представител на човешкия род, надарен с внушителна мускулатура и изящно лице, а от очите му струеше свирепостта на хваната натясно пантера“.
Младежът се изчерви при това описание. Наистина ли изглеждаше така? Нима имаше поглед на хванат натясно див звяр? Възможно бе — още от рождението си се бе чувствал хванат натясно: от баща си, от живота, от лошия късмет, а в последно време и от главорезите на Мъри. Не знаейки какво да каже, той само гледаше Уелс.
— Това е ужасният стил на автор без капка талант, но не мога да отрека, че напълно отговаряте на описанието — рече Уелс, като захвърли ръкописа на масата с дълбоко презрение.
В продължение на няколко секунди никой не обели дума.
— Въпреки всичко, Бърти — намеси се накрая Джейн, — този млад човек се нуждае от помощта ти.
— Ах, да, разбира се — отвърна неохотно Уелс, който след ловкото си изобличение смяташе, че поводът за визитата е изчерпан.
— Как е истинското ви име? — попита Джейн младежа.
— Казвам се Том Блънт, госпожо — отвърна той с вежлив поклон.
— Том Блънт — повтори Уелс насмешливо. — Да, естествено, не звучи така героично.
Джейн го укори с поглед. Беше ѝ неприятно съпругът ѝ да прибягва до сарказъм, за да скрие ужасното чувство за физическа непълноценност, което винаги го измъчваше в присъствието на човек с по-внушително телосложение.
— Кажете ми сега, Том — рече Уелс, като се покашля, — с какво мога да ви бъда полезен.
Том въздъхна. Мачкайки шапката си в ръце, забил смирено поглед в пода, защото вече не беше безстрашен герой от бъдещето, а просто един клетник, той се постара да разкаже на съпрузите всичко, което се бе случило, след като пълният му мехур го принуди да потърси уединено място сред декора на 2000 г., за да се облекчи. Като се бореше със смущението си, разказа как девойката на име Клеър Хагърти изникнала изневиделица в мига, когато си свалил шлема, и видяла лицето му. Описа проблемите, които това можеше да му навлече, и разкри неприятния начин, по който Мъри се застраховаше срещу провали от страна на своите актьори, като даде за пример случая с Пъркинс. Догадките му изтръгнаха от жената на писателя тих вик на уплаха, а съпругът ѝ само поклати глава, сякаш не бе и очаквал друго от Гилиъм Мъри. Сетне Том разказа как се натъкнал на Клеър Хагърти на пазара и не се поколебал да я покани на среща, без да се интересува от възможните последствия, воден единствено от мъжките си инстинкти, както призна срамежливо. И как после се наложило да съчини историята с писмата, за да я уговори да отиде с него в пансиона. Съзнавал, че не е постъпил добре, рече той, не смеейки да вдигне поглед, и се разкайвал, но не бивало да съдят поведението му, защото от постъпката му произлезли непредвидени последици. Девойката се влюбила в него и — убедена, че всичко е истина — написала прилежно първото писмо и го оставила на възвишението Хароу. Тук Том извади писмото и го подаде на Уелс, който го взе, изумен до немай-къде от чутото. Писателят разгърна листа, покашля се шумно и зачете на глас, за да запознае със съдържанието и заинтригуваната си съпруга. Макар и да се стараеше да чете безстрастно като енорийски свещеник, който изнася проповед, на някои пасажи гласът му неволно се разтреперваше от вълнение. Тези чувства бяха тъй красиви, че Уелс не можа да не изпита лека завист към стоящия пред него младеж, незаслужено станал обект на такава безусловна любов, която принуждаваше писателя да постави под въпрос собствените си чувства, своя начин да дава и да получава обич. Затрогнатото изражение на Джейн го убеди, че и жена му е изпитала нещо подобно.