Картата на времето
- Автор: Палма Феликс
- Серия: Викторианска трилогия #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-954-321-938-4
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Картата на времето». Краткое содержание книги:
Срещу немалко заплащане всеки има възможността да пътува до фаталната 2000 г., когато английската столица е в руини, и с очите си да види решаващата битка между хората и разбунтувалите се автомати. Един от пътниците във времето е Клеър Хагърти, копнееща за истинската любов, която не намира в своето време. Но не всички биха искали да се озоват в бъдещето; Андрю Харингтън трябва да се върне в миналото, в 1888 г., за да спаси любимата си от безмилостното острие на Джак Изкормвача.
Пътищата на Клеър и Андрю ще се пресекат с този на Хърбърт Уелс, който единствен може да им помогне. На него пък му предстои нещо още по-чудато — появата на тайнствен пътник във времето, който иска да похити ръкописите на „Невидимия“ на Уелс, „Дракула“ на Брам Стокър и „Примката на призрака“ на Хенри Джеймс. Животът на тримата големи писатели виси на косъм…
Изходът сякаш е само един — бягство във времето… Но дали това е решението?
Феликс Х. Палма, единодушно признат от критиката за един от най-оригиналните разказвачи на нашето време, е носител на повече от сто литературни отличия. В „Картата на времето“ той умело смесва различни жанрове, за да създаде мащабна история, в която шестват измислени и реални персонажи, за която времето и пространството нямат ограничения…
След неговото оттегляне коридорът отново стана пуст, макар и отлично осветен. Може би ще ви изкарам от търпение, като го опиша още веднъж, но се боя, че именно това ще направя, защото нямам никакво намерение да прекрачвам прага на стаята, където са Том и Клеър, с недостойната цел да наруша интимността им. Забавлявайте се с трепкащите сенки, които лампите хвърлят върху лилиите на тапета, и си представяйте зайци, мечки или кученца в техните форми, докато вечерта преминава в нощ и минутите, безразлични към хорските грижи, неумолимо се трупат в часове като снежна топка, която се търкаля по планински склон.
Няма да ви питам за броя на животинките, които сте различили в танцуващите сенки до онзи миг, в който вратата на стаята най-сетне се отваря и Том излиза оттам. Доволна усмивка играе на устните му, докато си загащва ризата и си нахлупва шапката. С оправданието, че трябва да си тръгне, преди дупката да се е затворила, той нежно се откъсва от обятията на Клеър след тържествената ѝ целувка на жена, която знае, че целува любимия си за последен път. С тази целувка на устните се спуска по стълбите Том Блънт, питайки се как може да се чувства едновременно най-щастливият човек на света и най-жалкото създание във вселената.
XXVIII
Два дни бяха минали от тази среща, а Том — за негова изненада — все още беше жив. Не бе получил куршум в главата, надигайки се сепнат от леглото, никой не го следеше, за да го прониже с жадна кама в уличната суматоха, никой не се опитваше да го прегази с файтон или да го блъсне на релсите пред задаващ се влак. От такова тревожно затишие Том можеше само да заключи, че или искат да го изтезават с мъчително отлагане, преди да му видят сметката, или пък никой не възнамерява да го накара да си плати за стореното. Неспособен да издържи на напрежението, неведнъж бе на ръба да приключи сам с тази работа, като се заколи с нещо остро или се хвърли в Темза от някой мост в духа на семейната традиция. Всяка от тези стратегии за бягство му изглеждаше добра, стига да го отървеше от тревогата, която се промъкваше нощем в сънищата му. Тя ги превръщаше в кошмари, в които Соломон крачеше из лондонските улици със своята походка на насекомо, проправяйки си път сред тълпата, заляла тротоарите с море от палта и шапки, и се изкачваше с усилия по стълбите на пансиона към неговата стая. Том се събуждаше в мига, когато автоматът събаряше вратата на стаята, и в кратките мигове на объркване след съня вярваше, че действително е храбрият капитан Шакълтън, избягал от 2000-та, за да се скрие в 1896 г. По никакъв начин не можеше да прогони тези сънища. Но ако нощем бе във властта на страховете си, през деня успяваше да ги надвие. С трезви разсъждения се бе взел в ръце и дори бе готов да посрещне съдбата си с примирено спокойствие. Нямаше да си отнеме сам живота. Беше много по-достойно да загине, гледайки в очите своите палачи, независимо дали щяха да са от плът и кръв, или от ковано желязо.
Тъй като бе убеден, че скоро ще умре, не бе намерил за нужно да ходи на кея да си търси работа — спокойно можеше да напусне този свят и с празни джобове. По тази причина се шляеше из Лондон по цял ден, носеше се безцелно насам-натам като лист на вятъра. Навремени полягаше на тревата в някой парк като безделник или пияница и прехвърляше в паметта си подробностите от срещата си с девойката — пламенните ѝ ласки, опияняващите ѝ целувки, искреното ѝ и страстно отдаване. Тогава си повтаряше, че си е заслужавало риска, и че не би оказал съпротива, когато дойдеха да го накарат да си плати за тези мигове на щастие. Една част от него чувстваше, че куршумът, който все не идваше, би бил справедливо наказание за подлото му държане.
На третия ден краката сами го отведоха на хълма Хароу, където отиваше обикновено в търсене на покой. Не се сети за по-подходящо място, на което да чака своите палачи, докато се опитваше да проумее обърканата върволица от епизоди, които съставяха живота му, да им придаде някакъв смисъл, па макар и просто за самозаблуда. Седна под сянката на дъба и пое дълбоко дъх, докато съзерцаваше безстрастно града. Гледана от хълма, столицата на Империята винаги го разочароваше, приличаше му на зловеща гемия, чиито мачти всъщност бяха островърхи камбанарии и димящи фабрични комини. Сетне бавно издиша, като се мъчеше да не мисли за глада, който изпитваше. Надяваше се да го убият тоя ден, инак щеше да се наложи да открадне нещо за ядене преди падането на нощта, за да заглуши протестите на стомаха си. Къде ли бяха главорезите на Мъри, запита се Том за кой ли път. Където и да се намираха, от този наблюдателен пост щеше да ги види как се задават. И щеше да ги приветства с най-лъчезарната си усмивка, да разтвори ризата си и да посочи сърцето си с пръст, за да ги улесни до краен предел. „Хайде, убийте ме — щеше да им каже, — и го сторете без страх, защото аз няма да ви убия после. Не съм никакъв герой. Аз съм само Том, жалкият и презрян Том Блънт. Сетне можете да ме погребете тук, до моя приятел Джон Пийчи, друг несретник като мен“.