Момиче на пружина

Само веднъж, на излизане от комплекса, се беше изкушил да излее душата си, да изговори онова, което го ядеше отвътре. Отвори уста, каза едно „но…“, каза го като протест, като негодувание, ала спря дотам и млъкна.

Каня бе останала с впечатлението, че Джайде продължава някакъв недовършен разговор, словесна битка, в която възраженията подскачат насам-натам като топка при игра на такро. Битка на думи, които летят и рикошират, а игрището е в главата на Джайде. При друго тяхно посещение Джайде бе напуснал комплекса смръщен като облак и с думите: „Този тип е твърде опасен, за да го държим.“

На което Каня бе отвърнала объркано:

— Но той вече не работи за „АгриГен“. — А Джайде я беше погледнал изненадано, със закъснение осъзнал, че е изрекъл мислите си на глас.

Докторът беше жива легенда. Демон, с който плашеха децата. Когато за пръв път го видя лично, Каня очакваше да го завари в окови. Вместо това той си седеше преспокойно и дълбаеше с лъжичка сърцевината на папая от Кох Ангрит, доволен, ухилен до уши и оклепан със сладкия плодов сок.

Каня можеше само да гадае какво е довело доктора в кралството. Чувство за вина може би? Или страстта му към местните мъжки госпожици, подсилена от съзнанието за предстоящата кончина? Или пък се е изпокарал с колегите си? Не личеше да съжалява за нещо. Не личеше да се тормози заради бедите, които беше причинил на света. Шегуваше се как прецакал Раваита и Доминго. Как съсипал десетгодишния труд на доктор Майкъл Пинг.

Чешърка се шмугна през площадката и прекъсна мислите ѝ. Скочи в скута на доктора. Каня отстъпи назад отвратена, когато мъжът посегна да почеше създанието зад ушите. Чешърката започна да се топи, краката и тялото ѝ промениха цвета си, сливайки се с десена на одеялото върху краката на стареца.

Докторът, се усмихна.

— Не страдай от излишни предразсъдъци относно произхода на нещата, капитане. Ето, виж. — Наведе се напред и замърмори гальовно. Неясният силует на чешърката се разтегна към лицето му с тихо мяукане. Животното го близна предпазливо по брадичката. — Гладно зверче — каза той. — А това е хубаво. Ако е достатъчно гладно, ще ни надживее със сигурност, освен ако не създадем хищник, който да контролира прираста им. Хищник, който на свой ред е достатъчно гладен ѝ обича вкуса на месцето им.

— Вече сме подлагали на анализ тази идея — отвърна Каня. — И той не показва нищо добро. Хранителната верига ще се разкъса още повече. Създаването на нов суперхищник няма да компенсира нанесените щети.

Гибънс изсумтя.

— Екосистемата се е разкъсала в мига, когато първите хора тръгнали да пътешестват по море. Когато за пръв път сме напалили огън в просторните африкански савани. Сегашното не е нещо ново, а само ускоряване на вече съществуващ феномен. Хранителната верига, за която говориш, отдавна не съществува. Тя е спомен, а твоето — носталгия. Природа. — Той изкриви отвратено лице. — Ние сме природата. Всичко, което правим, е природа, всяка биологическа промяна, която постигаме. Ние сме такива, каквито сме, и светът е наш. Ние сме неговите богове. А вашият единствен проблем е нежеланието ви да отприщите пълния си потенциал за промяната на света.