Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Из църквата внезапно се понесе ясният и властен глас на дожаресата на Венеция:
— Това не е обикновена улична курва, принце! Това е моята дъщеря и твоята годеница!
И свали рязко маската си.
Оттук нататък не си спомням много добре какво точно стана, защото бях изгубила ума и дума. Ще се наложи да повторя онова, което по-късно ми разказа съпругът ми — да, той също беше в църквата през онзи знаменателен ден. Та той каза, че когато тогава дожаресата свалила маската си, в църквата сме се оказали три еднакви жени — аз, Флора и тя. Майка и дъщеря сме си приличали така, сякаш между нас имало венецианско огледало. Лично аз забелязах приликата само за част от един удар на сърцето — едно моментално впечатление, че имаме едни и същи зелени очи и златиста коса и че дори носим идентичен нюанс на зеленото. Но когато тя се приближи към мен и докато изпадах в безсъзнание, забелязах, че дори и изражението й буквално копираше полуусмивката на Флора — очевидно намираше сцената за безкрайно забавна.
Докато падах безчувствена на земята, разбрах три неща:
Прима коза: Брат Гуидо бе съборен на пода от двама стражи на Медичите с пики в ръка — за него нямаше мърдане.
Секонда коза: Тълпата се раздели, за да пусне дожаресата при мен, и тогава за първи път имах възможността да видя съвсем ясно последната роза на Флора. Беше със зелено стъбло и ярки, восъчни листа и падаше на земята. И аз паднах заедно с нея. И докато падах, разбрах…
Терца коза: Че най-сетне съм открила своята вера мадре — истинската си майка.
Шеста част
Венеция, август, 1482 г.
Първа глава
Вода, светлина…
Отново бях бебе, люшкано във водите на майчината утроба. На моята истинска майка. Бях дете, люшкано в ръцете й. Бях жена в полюшкваща се лодка. Под мен вода. Над мен светлина. Отворих очи и светът около мен се завъртя като пумпал. Светлина под мен, вода над главата ми. Лежах облегната на кадифени възглавнички в златна лодка. Носът на лодката беше извит и плосък като брадвата на палача. Зад нас някакъв слуга управляваше лодката с дълъг прът, който показваше, че водата бе едва до кръста. Отдолу нямаше никакви призраци — само плитка канавка. Както скоро ми предстоеше да науча, редица неща в това място не бяха такива, каквито изглеждат на пръв поглед.
Небето над нас бе мрачно сребристо, слънцето — бяло лунно кълбо, увиснало ниско над главите ни, опитващо се, но не успяващо да пробие плътната сива завеса, покриваща всичко наоколо. Навсякъде около мен имаше град, направен от стъкло. От двете страни на този воден канал се извисяваха величествени, рушащи се сребърни палати, стърчащи право от водата. Стотици и хиляди дребни прозорчета бяха увенчани с остъклени розетки, които ме наблюдаваха като любопитни очи. Къщите се разпадаха в лагуната, а отраженията им се превръщаха в нескончаем низ от водни перли — едно безкрайно огледално отражение, което се трошеше на дребни оловни парченца при преминаването на нашата лодка, а после пак се събираше. В състоянието си на полусъзнание не знаех кое е реално и кое — не. Нямаше хоризонт, където водата да среща небето, а фината бяла мъгла, която се вихреше около нас, още повече объркваше сетивата. След горещото слънце на Тоскана промяната си я биваше. Намирах се в огледална страна, на остров от пушек и изящно стъкло.
Бях във Венеция.
И господарката на тази водна страна седеше пред мен в лодката, маскираното й лице — обърнато към носа, подобно на корабен талисман, величественото й тяло — неподвижно като статуя. Прилоша ми и пак затворих очи. Горчивият вкус в устата ми ми подсказа, че съм била упоена — за толкова дни, колкото са били необходими, за да ме докарат дотук.
Не бях готова да се събудя. Все още не.
И сега, преди да се събудя, докато съм в унес още няколко мига, докато съм бебе, очакващо да се роди, бебе, люшкащо се отново в стъкло, мисля, че е време. Време е най-сетне да ви разкажа как пристигнах от Венеция във Флоренция в бутилка.