Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
По-голямата част от историята я знам от монахините, които ме отгледаха, защото тогава съм била твърде малка, за да разбирам какво се случва с мен. Иначе често съм си мислела за онова свое пътуване, опитвайки се да го видя със собствените си бебешки очи — малко вързопче, поставено нежно на дъното на бутилка — всъщност огромен зелен буркан, по-скоро като аквариум, с много дебели ръбове при отвора. Бебето си лежи неподвижно на дъното на буркана, успокоявано от люшкащите се под него вълни, наблюдаващо спокойно светлината, която стъклото разпръсква, със същите зелени очи като него. А после около бебето някой подрежда мек бял хляб, измъкнат от средата на питата от умели ръце, бели като брашното, от което хлябът е направен. Сега бебето вече е поставено удобно и безопасно, обградено от белия хляб, подобно на херувимче върху облак. Жената, която прави всичко това, разтваря робата си и започва да изцърква млякото от гърдите си, докато хлябът не подгизне от соковете й. Бебето надушва млякото и изважда розовото си езиче и започва да се върти, за да суче млякото от напоения с него хляб — така, както ще прави през цялото си пътуване. Нежни бели ръце погалват челцето на бебето само веднъж. Бутилката се запечатва с плоска кръгла, пореста тапа — достатъчно плътна, за да не позволи на виковете на бебето да излизат навън, но и не чак толкова, за да пропуска жизненоважния за него въздух.
А после жената, която извършва всичко това, внимателно отнася бутилката на лодката. Поставя я при нейните побратими и те общо стават дванайсет. Останалите единайсет съдържат най-доброто венецианско вино — валполичела, дар, на който монахините много ще се зарадват. Лодката потегля от пристана си с леко разтърсване и бебето в бутилка поема по дългия си път.
Водите на родната лагуна се люлеят и унасят малкото момиченце в сън. В пристанището на Местре бутилката и нейните другари са пренесени на каруца, откъдето започват дългия си път на юг. Бебето се събужда, пищи, суче възкиселото мляко, а после отново заспива. И накрая виното достига до крайната си цел.
В Оспедале дела Иночента във флорентинския квартал „Санта Кроче“ са свикнали да намират деца. Обикновено те се оставят върху голямото колело, поставено хоризонтално в стената — едната му половина се намира в манастира, другата — навън. Тук, върху половината, която стърчи отвън, могат да бъдат оставяни деформирани или нежелани деца, без въпроси и без присъди. После колелото се завърта и нечии нежни ръце поемат бебето отвътре. Но сестрите не са били свикнали да намират деца в бутилки, изпратени като подарък чак от Венеция. Единствено абатесата е била наясно с инструкциите, дадени от най-високо място, затова направо посегнала към дванайсетата бутилка. И там, противно на всичките й очаквания, но пък в отговор на молитвите й, тя открила бебето живо. Апатично, отпуснато и толкова изпосталяло, че пелените били изпаднали от тялото му, а хлябът, от който е сучело, бил покрит със зловонни изпражнения с цвят на горчица. Но абатесата изобщо не обърнала внимание на тези дребни факти. Като истински добра жена, тя стоплила покритото с мръсотия бебе в расото си и изтрила изпражненията с одеждите си. Докато накрая от топлината и аромата на женска плът и от допира на женски устни върху челото ми аз съм се събудила.
И така сега, след като вече знаете историята ми, аз съм готова да изляза от бутилката си — подобно на джин, да се върна при мен самата и настоящето. Размърдах се и жената при носа на лодката автоматично се обърна и ме погледна. Майка ми пак си бе сложила лъвската маска. Виждах единствено очите й — спокойно, зелено стъкло. Без признаци на тревожност, като че ли винаги е знаела, че ще се събудя, че този ден и този момент някога ще дойдат и ние отново ще бъдем заедно. Отлично знаех какъв ще бъде първият ми въпрос и имам усещането, че тя също го знаеше.
— Ти ли си моята вера мадре!
— Аз.
В гласа й се усети насмешлива нотка. Очевидно намираше прозвището, което й бях дала като дете, фантазията, която бе моя опора през всичките тези години на проституиране по улиците, която бе като хляба насъщен, за изключително смешно.
— И точно ти си ме изпратила от Венеция като бебе в бутилка?
— Точно аз. За твое собствено добро.
Присвих очи. Страхувах се от Нея, но не се страхувах да задам следващия си въпрос:
— Защо си ме изпратила — защото съм била копеле ли?
— Не — отговори моментално тя, без да се замисля. — Изпратих те точно защото не беше копеле. Ти си истинска и напълно законно родена дъщеря и наследница на Джовани Мочениго, настоящия дож на Венеция.